— Виждаш ли, че в края на краищата не е толкова зле? Все още се смееш!
Щом го каза, аз се разсмях силно, още по-силно. Беше невъзможно да се каже дали се смея или рева. Не можех да се спра.
— Ето, виждаш ли — изгука тя и ме притисна към нея. — Положи глава на рамото ми. А така. Леле, ама ти имаш нежно сърце!
Колкото и нелепо да беше, стана ми хубаво, като се отпуснах на рамото й. Дори усетих как нагонът ми леко се размърда, заключен в майчинската й прегръдка.
Сестра й се върна с поднос с гарафа, три чаши и бисквити.
— От това ще ти стане по-добре — и тя ми наля шнапс.
Чукнахме се с чаши, сякаш празнувахме щастливо събитие, и ги изгълтахме. Чиста огнена вода.
— Пийни още — обади се другата и напълни отново чашите. — Какво, не ти ли става хубаво? Изгаря те, а? Но и ти дава дух.
Изпихме скорострелно още две-три. И всеки път ми казваха „Сега не ти ли е по-добре?“
По-добре или по-зле, не можех да кажа. Знаех само, че червата ми горят. А после стаята се завъртя.
— Легни си — подканиха ме те, сграбчиха ме под мишница и ме сложиха на леглото. Протегнах се в цял ръст, безпомощен като бебе. Те свалиха сакото ми, после ризата, после — панталоните и обувките. Не протестирах. Те ме преобърнаха и ме завиха.
— Поспи — казаха ми. — По-късно ще те извикаме. Като се събудиш, ще сме ти сготвили вечеря.
Затворих очи. Стаята се въртеше още по-бързо.
— Ще се грижим за тебе — каза едната.
— Добре ще се грижим — додаде втората. Двете излязоха на пръсти от стаята.
Събудих се в раните утринни часове. Стори ми се, че звънят църковните камбани. (Тъкмо онова, което каза майка ми, докато се опитваше да си спомни часа на раждането ми.) Станах и пак прочетох бележката. Сега вече бяха навлезли дълбоко в открито море. Бях огладнял. Намерих парче от кейка на пода и го изгълтах. Колкото бях гладен, бях още по-жаден. Изпих няколко чаши вода една след друга. Главата ме наболяваше. После се промъкнах обратно в леглото. Но вече не ми се спеше. Призори станах, облякох се и се измъкнах навън. По-добре беше да вървя, отколкото да лежа и да мисля. Ще вървя и ще вървя, мислех си, докато рухна на земята.
Не стана както го мислех. Свеж или уморен, мислите никога не спират. Човек обикаля в кръгове все на едно и също място и винаги се връща в самия център: неприемливото настояще.
Как прекарах остатъка от деня, напълно ми се губи. Спомням си само, че болката в сърцето ставаше все по-силна. Нищо не можеше да я успокои. Не беше нещо вътре в мен — бях самият аз. Аз бях болката. Ходеща, говореща болка.
Да можех да се завлека до кланицата и да ги накарам да ме гътнат като вол — щеше да е акт на милост. Само един бърз удар — между очите. Това и само това можеше да убие болката.
В понеделник сутринта се явих на работа както обикновено. Наложи се да изчакам цял час, преди Тони да се появи. Той само ме погледна и ме попита:
— Какво е станало?
Разказах му накратко. Самата любезност, той рече:
— Да вървим да пийнем. Няма нищо кой знае колко належащо. Негова светлост днес няма да идва, така че няма за какво да се тревожим.
Пипнахме по две, после обядвахме. Хубав обяд, последван от хубава пура. И нито един упрек към Мона.
Чак когато се връщахме към канцеларията, той си позволи безобидна забележка.
— Надмина ме, Хенри. Имам си много неприятности, но не и от този вид.
В канцеларията той отново скицира задълженията ми.
— Утре ще те представя на момчетата — каза той. (Когато се стегнеш, искаше да ми каже.) Додаде, че лесно ще се разбера с тях.
Така измина този ден, и следващият.
Запознах се с останалите служители в канцеларията — всичките до един на доизживяване, всички очакваха онази пенсия в края на дъгата. Почти всички бяха от Бруклин, до един обикновени момчета и всичките говореха на онзи скучен, завален бруклински диалект. Но всичките изгаряха от желание да помогнат.
Имаше един тип, счетоводител, който веднага ми допадна. Казваше се Пади Махони. Беше ирландски католик, прост, свадлив, заядлив — всичко онова, което не харесвам, но тъй като идвах от четиринайсети район, а той беше роден и израсъл в Грийнпойнт, се разбирахме знаменито. Веднага щом Тони и Пълномощникът се махнеха, той идваше на бюрото ми, готов да предъвкваме дертовете си цял ден.
В сряда сутринта намерих на бюрото си радиограма.
„Трябва имаме петдесет долара преди пристигане. Моля телеграфирай незабавно.“
Когато Тони дойде, му показах съобщението.
— Какво ще правиш? — попита ме той.
Читать дальше