Хенри Милър - Nexus

Няколко дни по-късно, както казват, май че беше някъде следобед, дойде новината, че Линдберг е прелетял жив и здрав Атлантика. Цялото войнство се изсипа на поляната да крещи, ликува, спирка и да се поздравява помежду си. Цялата страна бе обхваната от истерична радост. Това беше героичен подвиг и извършването му би струвало милиони години на обикновените смъртни.

Собственото ми въодушевление беше по-сдържано. То бе леко помрачено от едно писмо, което получих същата сутрин — писмо, с което ме уведомяваха, така да се каже, че тя пътувала за Виена с приятели. Скъпата ни Стася, научих, била някъде из Северна Африка — била заминала с онзи луд австриец, който я смятал за толкова прекрасна. Тонът й беше такъв, че човек би си помислил, че е забягнала във Виена, за да ядоса някого. Естествено, никакви обяснения за това как осъществява това чудо. По-лесно бих разбрал как Линдберг е покорил въздуха, отколкото как тя е заминала за Виена.

Прочетох писмото два пъти от край до край в опит да открия кои са спътниците й. Разрешението на загадката беше просто: махни множественото число. Нямах ни най-малко съмнение, че ролята на неин придружител играеше някакъв богат безделник, млад и хубав американец. Онова, което ме подразни повече, беше, че беше пропуснала да ми даде адрес във Виена, на който да й пиша. Трябваше просто да почакам. Да чакам и да горя от нетърпение.

Величествената победа на Линдберг над стихиите само облекчи собствените ми жалки мъки и терзания. Ето ме тук, затворен в канцеларията, полагам безсмислени усилия, нямам дори джобни пари, получавах мижави отговори на дългите си прочувствени писма, а тя, тя миткаше наляво-надясно, хвърчеше от град на град като райска птичка. Какъв смисъл имаше да се мъча да замина за Европа? Как щях да си намеря работа там, като срещах такива трудности в собствената си страна? И защо да се преструвам, че ще се побърка от радост, като пристигна?

Колкото повече се замислях за ситуацията, толкова по-мрачен ставах. Около пет часа същия следобед, обхванат от пълно отчаяние, седнах зад машината да нахвърлям книгата, която се бях зарекъл да напиша някой ден. Моята книга за Страшния съд. Беше все едно пиша собствената си епитафия.

Пишех бързо, в телеграфен стил — започнах с вечерта, когато я срещнах за първи път. По някаква необяснима причина записвах хронологично, и без усилия, дългата верига от събития, изпълващи интервала между онази съдбовна вечер и сегашната. Преобръщах страница след страница и винаги имаше какво още да напиша.

Бях огладнял. Излязох да се поразходя до Вилидж и да хапна нещо. Когато се върнах в службата, пак седнах зад машината. Докато пишех, се смеех и ридаех. Макар че само си водех бележки, сякаш пишех книгата, там и тогава. Съживих отново цялата трагедия стъпка по стъпка, ден след ден.

Привърших късно след полунощ. Съвсем изтощен, легнах на пода и заспах. Събудих се рано, отидох отново до Вилидж да се подкрепя, после се отправих безгрижно обратно на работа.

По-късно същия ден прочетох написаното през нощта. Трябваше да се добавят само няколко неща. Как така си спомнях толкова точно хиляда и едната подробности, които бях записал? И ако преработех тези телеграфни бележки в книга, справедливостта към темата не би ли изисквала няколко тома? Самата мисъл за огромността на тази задача ме зашемети. Кога ли щях да имам смелостта да се заловя със задача с такива измерения?

Докато размишлявах така, изведнъж ми хрумна отвратителна мисъл. Ето каква: с любовта ни е свършено. Това беше единственият смисъл в планирането на подобно произведение. Ала аз отказах да приема този извод. Казах си, че единствената ми цел е просто да разкажа — „просто“! — историята на моите беди. Но беше ли възможно да пишеш за страданията си, когато все още страдаш? Абелар го беше правил, без съмнение. Сега се намеси и сантиментална мисъл. Щях да напиша книгата за нея — да й я посветя — и когато тя я прочете, тя щеше да разбере, очите й щяха да се отворят, тя щеше да ми помогне да погреба миналото, щяхме да започнем нов живот, живот заедно… истинска заедност.

Колко наивно! Сякаш женското сърце, веднъж затворено, можеше да се отвори пак!

Смазах тези вътрешни гласове, вътрешни подсказвания, вдъхновени единствено от дявола. Жадувах повече от всякога за любовта й, бях далеч по-отчаян от всякога. После дойде споменът за една нощ преди години, когато седях на кухненската маса (жена ми беше горе в леглото) и излях пред нея сърцето си в отчаян, самоубийствен зов. И писмото постигна целта си. Бях стигнал до нея. Тогава защо една книга не би имала още по-силно въздействие? Особено книга, в която разголвах сърцето си? Сетих се за онова писмо, което един от героите на Хамсун бе написал до своята Виктория, онова, което бе написал „докато Господ е гледал през рамото му“? Сетих се за писмата, разменени между Абелар и Елоиза и как времето не можеше да отслаби силата им. О, могъществото на писаното слово!