Хенри Милър - Nexus

— Две четвъртинки. Само толкова искам, господине.

Измъкнах четвърт долар и го сложих в дланта му.

— Добре, щом така искаш.

Той толкова трепереше, че монетата се плъзна от ръката му и се търкулна в канавката. Наведе се да я вдигне, но аз го дръпнах назад.

— Остави я там. Някой може да намине насам и да я намери. Нали знаеш, въпрос на късмет. Ето, заповядай още една. Сега я дръж здраво!

Той стана с очи, приковани от монетата в канавката.

— Не мога ли да взема и нея, господине?

— Разбира се, че можеш. Но тогава какво ще остане за другото приятелче?

— Кое друго приятелче?

— Което и да е. Каква е разликата?

Дръпнах го за ръкава.

— Почакай малко, имам по-добра идея. Остави тази монета, където си е, и вместо нея ще ти дам банкнота. Нямаш нищо против да получиш един долар, нали? — Извадих пачка от джоба на панталоните си и измъкнах един долар. — Преди да превърнеш това в нова доза отрова — сега свих юмрука му около банкнотата, — чуй какво ще ти кажа. Мисълта наистина е добра. Представи си, ако можеш, че е утре, че минаваш на същото място и се чудиш кой да ти даде десетаче. Нали си наясно, че аз няма да съм тук. Ще съм на Ile de France . Тогава гърлото ти ще е пресъхнало и така нататък и кой се появява? Някой добре облечен мъж, който няма какво да прави — като мен. И той сяда… точно тук, на същата тази пейка. Ти сега какво правиш? Отиваш при него точно както винаги и казваш: „Ще пожертвате ли десетаче, господине?“ А той ще поклати глава: не! И сега ето я изненадата, ето я мисълта, която ми хрумна за теб. Не бягай оттук с подвита между краката опашка. Застани изправен и се усмихни… с мила усмивка. После кажи: „Господине, само се пошегувах. Не ми трябва десетаче. Ето ви един долар и Бог да ви благослови!“ Ясно ли е? Няма ли да бъде забавно, а?

В паниката си той сграбчи банкнотата, която държах между пръстите си, и се освободи от хватката ми.

— Господине — той рязко се дръпна назад, — вие сте глупак. Пълен глупак.

Извърна се и побягна. След няколко метра спря и се завъртя с лице към мен. Размаха юмрук и загримасничи като луд. И извика с цяло гърло:

— Откачен извратеняк! Скапан шибаняк! Майната ти, изрод! — Размаха банкнотата във въздуха, направи няколко неприлични физиономии, изплези език и после си плю на петите.

— Това е положението — казах си аз. — Не можеш леко да се пошегуваш. Но ако му бях предложил шест цента и му бях казал: „Сега се опитай да имитираш сифон на водопроводна тръба“, той щеше да ми е благодарен. — Протегнах се и спасих четвъртинката от канавката. — Сега наистина ще се изненада — промърморих и оставих монетката на пейката.

Разтворих вестника, обърнах на театралния афиш и огледах цените на билетите. Нищо, от което да се възторгнеш в Двореца. Кината? Все същото старо чили с месо. В Бурлеската? Затворено за ремонт.

Що за град! Имаше музеи и галерии, естествено. И Аквариума. Ако бях просяк и някой по погрешка ми беше дал хиляда долара в банкноти, нямаше да знам какво да правя с тях.

Но и какъв прекрасен ден. Слънцето ме ядеше като милиони топчета нафталин. Милионер в свят, където парите бяха безценни.

Опитах се да призова някоя приятна мисъл. Опитах се да мисля за Америка като за място, за което само съм чувал.

— Отворете в името на великия Йехова и Континенталния конгрес!

И се отвори като врата към тайна стая. Ето я Америка: градината на боговете, Големият каньон на Аризона, великите пушеци, нарисуваната пустиня. Mesa Verde, пустинята Мохаве, Клондайк, смъртта, далечният Уобаш, великото Дяволско устие, Лунната долина, огромното езеро Солт лейк, река Моногахела, планините Озаркс, селото на майка Лоуд, синята трева на Кентъки, блатата на Луизиана, лошите земи на Дакота, „Синг-синг“, Уола-уола, Понс де Леон, Орайби, Джеси Джеймс, Аламо, Вечните ловни полета, Окифинокий, експресът „Пони“, Гетисбърг, планината Шаста, Техачипи, форт Тикондерога.

Вече е другиден и аз стоя до левия борд на „Бюфор“… искам да кажа, Ile de France . (Забравих, че не съм депортиран, а смятам да изкарам една ваканция в чужбина.) За момент си помислих, че съм онази любима анархистка, Ема Голдман, която, както се твърди, казала, докато се приближавала към земята на изгнаничеството си: „Копнея за страната (Америка), която ме накара да страдам. Не съм ли познала там любовта и радостта…?“ Тя също е дошла да търси свобода като много други. Тази благословена земя на свободата не е ли била отворена за всички? (С изключение, за да не направим грешка, на черненокожите, чернокожите и на жълтите от Азия.) Със същия този дух са дошли моят Grosspapa и моята Grossmama . Дългото пътуване към вкъщи. Търговски платноходи. Деветдесет до сто дни в открито море — с дизентерия, бери-бери, въшки, разстройство, бяс, жълтеница, малария, махмурлук и други океански сладости. Намерили, че животът тук, в Америка, е добър, тези мои предци, въпреки че паднали в борбата за оцеляване на душата и тялото, преди да им било дошло времето. (Гробовете им все още са добре поддържани.) Дошли няколко десетилетия, след като Етан Алън принудил да отворят форт Тикондерога в името на великия Йехова и Континенталния конгрес. За да бъдем точни, дошли точно навреме, за да станат свидетели на убийството на Абрахам Линкълн. Последвали други убийства, но на по-незначителни фигури. И ние сме оцелели, но сме изпуснали стрелците.