Хенри Милър - Nexus

Припряно се плъзнах надолу по стълбата. И онази прекрасна, прекрасна мисъл ме улови за косата… Вие там, които се преструвате на мъртви и разпнати, вие , с вашата ужасна historia de calamitatis — защо не я разиграете отново в духа на играта? Защо не я преразкажете сами и не извлечете от нея малко музика? Истински ли са вашите рани? Дали те са все още живи, все още пресни? Или са по-скоро литературен лак за нокти?

Идва каденцата…

„Целуни ме, целуни ме, пак!“ Тогава бяхме на осемнайсет или деветнайсет, двамата с Макгрегър, а момичето, което той беше довел на купона, учеше за оперна певица. Тя беше чувствителна, привлекателна, най-добрата, която бе намерил досега и, като става дума, щеше да намери. Обичаше го страстно. Обичаше го, макар и да знаеше, че е лекомислен и неверен. Когато той казваше по своя безгрижен, нехаен начин „Луд съм по тебе!“, тя припадаше. Те си имаха една песен, която никога не му омръзваше да я слуша. „Изпей я пак, моля те! Никой не може да я пее като теб.“ И тя я пееше, отново и отново. „Целуни ме, целуни ме пак.“ Винаги ме болеше, когато я чувах как я пее, но тази вечер ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне. Защото тази вечер, седнала в далечния ъгъл на стаята, сякаш възможно най-далече от мен, седеше божествената, недостижимата Уна Гифърд, хиляда пъти по-красива от примадоната на Макгрегър, хиляда пъти по-тайнствена и хиляди хиляди пъти по-далеч оттам, където бих могъл да я достигна. „Целуни ме, целуни ме, пак!“ Как ме пронизваха тези думи! И нито една жива душа в тази шумна и весела компания не подозираше за моята агония. Цигуларят се приближава, игрив, жизнерадостен, с буза, залепена за инструмента, и, изсвирвайки всяка фраза на приглушени струни, ми свири тихо на ушенце. Целуни ме… целуни ме… пак. Не можех да понеса нито една нота повече. Бутам го настрани и хуквам навън. Тичам по улицата и сълзите текат по бузите ми. На ъгъла се натъквам на кон, мотаещ се по средата на улицата. Най-окаяната и съсипана кранта, която някога е виждало човешко око. Опитвам се да говоря на това загубено четириного — то вече не е кон, дори не е животно. За миг си помислих, че разбира. Дълго време то ме гледа право в очите. После, ужасено изцвили така, че да ти се смръзне кръвта и си плю на петите. Неутешим, аз издадох звук като ръждиво звънче и рухнах на земята. Весели звуци изпълниха пустата улица. Те се сипеха върху ушите ми като врява от казарма, пълна с пияни войници. Купонът беше в моя чест. И тя беше там, моята любима, руса като сняг, със звезди в очите, завинаги недостижима. Кралицата на Арктика.

Никой друг не я смяташе за такава. Само аз.

Отдавнашна рана беше тази. От нея изтичаше вече много малко кръв. По-лошото предстоеше. Много-много по-лошо. Не е ли смешно — колкото по-бързо идват, толкова по-бързо очакваш — да, очакваш! — те да са по-големи, по-кървави, по-болезнени, по-опустошителни. И те винаги са.

Затворих книгата на спомените. Да, в тези стари рани имаше музика за извличане. Но още не му беше дошло времето. Засега нека гноят в тъмното. След като веднъж стигнем Европа, щях да си отгледам ново тяло и нова душа. Какво бяха страданията на едно бруклинско момче за наследниците на Черната чума, Стогодишната война, унищожаването на албигойците, кръстоносните походи, инквизицията, избиването на хугенотите, френската революция, безкрайното преследване на евреите, хунското нашествие, нахлуването на турците, дъждовете от жаби и скакалци, неописуемите дела на Ватикана, избухването на цареубийства и сексуално изтормозени кралици, слабоумни монарси, Робеспиери и Сен Жюстове, Хоенщойфени и Хоенцолерни, ловци на плъхове и костотрошачи? Какво можеха да означават няколко душевни хемороида американска реколта за Разколниковците и Карамазовците на древна Европа?

Видях се застанал върху маса, незначителен, гушест гълъб, пускащ дребните си бели топчици гълъбови барабонки. Маса на име Европа, около която се бяха събрали монарсите на душата, несъзнаващи болките и мъките на Новия свят. Какво ли можех да им кажа на езика на белите гушести гълъби? Какво ли можеше всеки, отгледан в атмосфера на мир, изобилие и сигурност да каже на синовете и дъщерите на мъченици? Вярно, ние произхождахме от едни и същи праотци, идентични безименни предци, разпъвани на дибата, горени на кол, набучвани от колона на кол, но — споменът за тяхната участ вече не гореше в нас. Ние се бяхме извърнали от овъгления ствол на родителското дърво. Поени от водите на Лета, ние се бяхме превърнали в неблагодарна раса от неблагодарници, лишена от пъпна връв, безгрижна, както е безгрижно синтетичното.