Хенри Милър - Nexus

— Милър — каза той, — ти трябва да си понесъл много наказания. Без значение какво си мисля аз за собствения ми народ — и той си има недостатъци, знаеш — никога не бих говорил за него така, както ти говориш за своя. Още по-щастлив ме прави мисълта, че ти ще се позабавляваш. Предстои ти. Но трябва да погребеш миналото!

— Трябва да престана да се самосъжалявам, искаш да кажеш. — Усмихнах му се нежно. — Знаеш ли, Реб, аз не се чувствам така през цялото време. Дълбоко в мен то продължава да ме мъчи, но повърхностно аз приемам хората горе-долу такива, каквито са. Май онова, което не мога да преодолея, е, че трябва да го измъквам от тях — всичко, което имам. А какво получих? Трохи. Преувеличавам, разбира се. Не всички са ме отблъснали хладно. А онези, които са ме отблъснали, сигурно са имали право да се държат така. Същото е като със стомната, която твърде често носиш на кладенеца. Много добре знам как да бъда непоносим. А за човек, който иска да хапне коричка хляб, аз се държах твърде арогантно. Имах навика да галя хората срещу косъма. Особено когато моля за помощ. Виждаш ли, аз съм от онези глупаци, които си мислят, че хората, или поне приятелите, трябва да предусетят факта, че си в нужда. Когато се натъкнеш на беден, мръсен просяк, трябва ли той да накара сърцето ти да кърви, преди да му подхвърлиш монета? Не и ако си прилично и чувствително същество. Когато го видиш с наведена глава да рови из канавката за изхвърлен фас или парче вчерашен сандвич, ти вдигаш главата му, прегръщаш го, особено ако гъмжи от въшки, и му казваш: „Какво има, приятелю? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Не го отминаваш с едното око вперено в птица, кацнала на телеграфната жица. Не го караш да търчи подире ти с протегнати ръце. Това искам да ти кажа. Нищо чудно, че толкова много хора отказват на просяците, когато ги заговорят. Унизително е да подхождат към теб така — кара те да се чувстваш виновен. Всички ние сме щедри по свой собствен начин. Но в мига, в който някой проси нещо от нас, сърцата ни се затварят.

— Милър — рече Реб, очевидно трогнат от моя изблик, — ти си онова, което аз бих нарекъл добър евреин.

— Втори Исус, а?

— Да, защо не? Исус е бил добър евреин, макар и да сме страдали две хиляди години заради него.

— Поуката е, не полагай твърде много усилия! Не се мъчи да бъдеш прекалено добър.

— Човек никога не може да прекали — възкликна разгорещено Реб.

— О, да, може. Прави каквото трябва, това стига.

— Не е ли същото?

— Почти. Работата е там, че Бог се грижи за света. Ние трябва да се грижим един за друг. Ако добрият Господ имаше нужда от помощ, за да управлява този свят, щеше да ни даде по-големи сърца. Сърца, не мозъци.

— Исусе — възкликна Реб, — но ти говориш като евреин! Напомняш ми за някои учени, които съм слушал като малък — обясняваха закона. Прескачаха от другата страна на оградата като кози. Когато ти е студено, те държаха топло и обратно. С тях никога не можеше да знаеш къде си. Ето какво искам да кажа… Колкото и да бяха страстни, те винаги проповядваха умереност. Пророците са били неистовите — те са били отделна класа. Светците не са произнасяли тиради и не са вилнели. Били са чисти, затова. И ти си чист. Знам го.

Какво ли можех да отговоря? Той, Реб, беше безхитростен и имаше нужда от приятел. Без значение какво казвах, без значение как се държах с него, той се държеше така, сякаш съм го обогатил. Аз бях негов приятел. И той щеше да остане мой приятел независимо от всичко.

Докато се връщах към къщи, възобнових вътрешния монолог.

„Нали виждаш колко е просто — приятелството. Как беше старата поговорка? За да имаш приятел, ти трябва да бъдеш приятел.“

Ала беше трудно да се разбере по какъв начин аз съм бил приятел на Реб — или на когото и да било, ако става въпрос. Виждах само, че съм най-добрият приятел на самия себе си — и най-злият си враг.

Докато отварях вратата, трябваше да си кажа наум: „Щом толкова знаеш, старче, много знаеш.“

Заех обичайното си място пред машината. „А сега — казах си, — ти си отново в своето малко царство. Сега можеш пак да се правиш на Господ.“

Комизмът на това обръщение към себе си ме спря. Господ! Сякаш вчера съм спрял да си общувам с Него отблизо, започнах да разговарям с него като едно време. „Защото Господ толкова обичал света, че жертвал родния си син…“ И колко малко сме жертвали ние в замяна. Какво можем да ти предложим, о, Небесни отче, в замяна за твоята благодат? Сърцето ми говореше на глас сякаш, макар и да съм самото нищо, имах някакво понятие за проблемите, с които се сблъсква Създателят на вселената. Нито пък се срамувах да се държа толкова интимно със своя Творец. Не бях ли част от онова необятно, което Той категорично бе изяснил, може би за да реализира безкрайните рамки на своето Същество?