Хенри Милър - Nexus

— Виж — отвърнах, — за мен нямаше да има никакво значение, ако ще и да си пройдоха. Ти пак щеше да ми бъдеш приятел, и аз твой. Можеше да се майтапиш с всичко онова, в което вярвам, ако сам вярваше в нещо. Но ти не вярваш. В нищо не вярваш. Според моя начин на мислене човек трябва да вярва в онова, което прави — иначе всичко е фарс. Бих те подкрепил изцяло, ако искаше да станеш пройдоха и станеше пройдоха с цялата си душа и сърце. Но какво си ти? Ти си една от онези души без значение, които ни изпълваха с презрение на младини… когато будувахме по цяла нощ и обсъждахме мислители като Ницше, Шоу, Ибсен. Сега за тебе това са само имена. Ти уж нямаше да станеш като баща си, в никакъв случай! Нямаше да успеят да ти надянат примката, да те укротят. Но успяха. Или ти успя. Ти сам си надяна усмирителна риза. Хвана най-лесния път. Предаде се още преди да започнеш да се биеш.

— Ами ти ? — възкликна той и вдигна ръка, сякаш за да каже: „Чуй, чуй!“ — Да, ти — какво чак толкова забележимо си постигнал? Наближаваш четирийсетте, а още нямаш нищо публикувано. Какво му е чак толкова великото?

— Нищо — отвърнах. — Плачевно е, ето какво.

— И това ти позволява да четеш проповеди на мен. Хо-хо!

Наложи се да вдигна малко гарда.

— Не съм ти чел нотации, обяснявах ти, че вече нямаме нищо общо.

— Така, както изглежда, и двамата сме се провалили. Това е общото помежду ни, ако бъдеш честен.

— Никога не съм казвал, че съм се провалил. Освен наум, може би. Как може да си се провалил, ако продължаваш да се бориш, да се биеш? Може би няма да успея. Може би най-накрая ще стана тромбонист. Но каквото и да правя, с каквото и да се заема, то ще е, защото вярвам в него. Няма да се нося по течението. По-скоро бих паднал в боя… неудачник, както казваш ти. Мразя да бъда като всички, да се подредя в редицата, да казвам „да“, когато искам да кажа „не“.

Той понечи да каже нещо, но му махнах да млъкне.

— Нямам предвид безсмислена борба, безсмислена съпротива. Човек трябва да положи усилие да стигне до чисти и спокойни води. Трябва да се бори, за да спре да се бори. Човек трябва да намери себе си, за това говоря.

— Хен — каза той, — говориш добре и мислиш добре, но напълно бъркаш. Четеш твърде много, там ти е проблемът.

— А ти изобщо не преставаш да мислиш — върнах се аз на темата. — Нито пък би приел своя дял от страдание. Мислиш, че има отговор за всичко. Не ти и хрумва, че може би няма, че може би единственият отговор си ти самият, начинът, по който гледаш на проблемите си. Ти не искаш да се бориш с проблемите, искаш някой да ги елиминира заради теб. Лесният изход — това си ти. Вземи тая твоя мадама… проблемът на живот и смърт… нищо ли не ти говори това, че тя нищо не вижда в теб? Ти пренебрегваш това, нали? Искам я! Трябва да я имам! Само на това трябва да отговориш. Без съмнение ти би се променил, би направил нещо от себе си… ако някой бе достатъчно любезен да виси над теб с ковашки чук. Ти обичаш да казваш „Хен, аз съм просто копеле“, но няма и пръста си да мръднеш, за да се направиш мъничко по-различен. Искаш да те приемат такъв, какъвто си, и ако някой не те харесва, майната му! Не е ли така?

Той наклони глава настрана като съдия, преценяващ дадените свидетелски показания, и каза:

— Може би. Може би си прав.

Известно време вървяхме в мълчание. Като птица с пясък в гушата той смилаше фактите. После устните му се разтегнаха в дяволита усмивка и той каза:

— Понякога ми напомняш на онова копеле Чалакоум. Господи, как ме дразнеше тоя! Вечно приказваше от пиедестала си. А ти си падаше по всичките му глупости. Вярваше в него — в ония теософски лайна…

— И още как! — възкликнах разпалено. — Ако не беше споменал нищо повече от името Свами Вивекананда, щях да се чувствам негов длъжник до края на живота си. Глупости, казваш. За мен това беше мъжът на живота ми. Знам, че той не отговаряше на твоята представа за приятел. Малко нещо твърде високомерен и затворен за твоя вкус. Той беше учител, а ти не виждаше учителя в него. Откъде беше взел препоръките си и останалото? Той нямаше образование, обучение, нищо нямаше. Но знаеше за какво говори. Или поне аз така си мислех. Той те караше да се въргаляш в собствения си бълвоч и на тебе това не ти харесваше. Ти искаше да се облегнеш на рамото му и да го одрайфаш целия — тогава той щеше да е твой приятел. И затова ти търсеше недостатъци в характера му, откриваше слабостите му, смъкваше го до собственото си равнище. Правиш го с всеки, труден за разбиране. Когато можеш да се подиграваш с другия така, както се подиграваш със себе си, ти си щастлив… тогава всичко е поравно… Виж, опитай се да разбереш това. Този свят е напълно объркан. Навсякъде има невежество, суеверие, тесногръдие, несправедливост, нетърпимост. И сигурно е било така, откакто свят светува. И какво от това? Причина ли е това да се чувстваш победен, да се ядосваш на света? Знаеш ли какво е казал Свами Вивскананда? Казал е: „Съществува само един грях. Това е слабостта… Не прибавяй една лудост към друга. Не прибавяй твоята слабост към идващото зло… Бъди силен!“