Хенри Милър - Nexus

Докато натраквах последните страници, вече бях слязъл на брега — разхождах се по булевардите на сияйния град, свалях шапка на този и онзи и се упражнявах в „S’il vousplait, monsieur.“ „А votre service, madame.“ „Quelle belle journee, n’est-ce pas?“ „C’est moi qui avais tort.“ „А quoi bon se plaindre, la vie est belle!“ Et cetera, et cetera. 46 46 Моля, господине. На вашите услуги, госпожо. Какво прекрасно пътуване, нали? Тортата е за мен. Ако сърцето е широко, животът е хубав! И т.н., и т.н. (фр.). — Бел.прев. (Всичкото това — на въображаем учтив francais.)

Дотам си дадох воля, че проведох въображаем разговор с парижанин, разбиращ достатъчно английски, че да схваща какво говоря. Един от онези прелестни французи (срещащи се само в книгите), който винаги се интересува от наблюденията на чужденеца, колкото и тривиални да са те. Открихме общ интерес към Анатол Франс. Колко прости са тези връзки в света на мечтите! И аз, надутият му идиот, бях заграбил началото, за да спомена един любопитен англичанин, който също обичал Франция — не Франс. Очарован, че съм споменал прочут boulevardier 47 47 Boulevardier (фр.) — човек, който безцелно се шляе по булевардите. — Бел.прев. от онази възхитителна епоха, la fin de siecle 48 48 La fin de siecle (фр.) — краят на века. — Бел.прев. , спътникът ми настоя да ме придружи до Плас Пигал, за да ми организира рандеву с литературните светила на онази епоха — „Le Rat Mort“ 49 49 „Le Ral Mort“ (фр.) — „Умрелият плъх“. — Бел.прев. . „Но, мосю — казвам аз, — вие сте твърде любезен.“ „Mais non, monsieur, c’est un privilege.“ 50 50 Mais non, monsieur, e’est un privilege (фр.) — но не, господине, за мен е чест. — Бел.прев. И така нататък. Всичките тия глупости, ласкателства и flanerie 51 51 Flanerie (фр.) — шляене, скитане. — Бел.прев. под металносиво небе, земята — посипана с есенни листа, на всяка маса блещукат сифони — и нито един кон с подрязана опашка. Накратко, идеалният Париж, идеалният французин, идеалният ден за следобеден странстващ разговор.

„Европа — заключих наум, — моя скъпа, моя обична Европа, не ме измамвай! Дори и да не се окажеш всичко онова, което си представям сега, за което копнея и от което отчаяно се нуждая, дай ми поне илюзията да се радвам на това ведро доволство, което извиква споменаването на името ти. Нека гражданите ти гледат на мен с презрение, нека ме презират, щом искат, но нека ги чуя как разговарят така, както винаги съм си представял. Нека пия от тези пламенни умове скитници, които се развличат само с универсалното, интелекти, обучени (от люлката) да смесват поезията с фактите и делата, духове, които пламват при споменаването на нюанс и се издигат ли издигат, и обхващат най-възвишените полети, ала докосват всичко с остроумие, със злоба, с ерудиция, със солта и подправките на светското. Недей, о, вярна Европо, недей, умолявам те, ми показва излъсканата повърхност на континент, посветил се на прогреса. Искам да видя твоето древно, овехтяло лице, с бръчките, издълбани от вековната битка на арената на мисълта. Искам да видя с очите си орлите, които си обучила да кълват от дланта ти. Идвам като пилигрим, предан пилигрим, който не само вярва, но и знае, че невидимото лице на луната е прекрасно, по-прекрасно от всички представи. Виждал съм самопризрачното, изровено лице на света, който ни носи във вихъра си. Твърде добре познавам този ред угаснали вулкани, безводни планини, безветрени пустини, чиито огромни пукнатини се разпростират като варикозни вени над сърцераздирателната, безсърдечна бездна. Приемете ме, о древни, приемете ме като разкаял се грешник, грешник, не напълно загубен, но допускащ тежки грешки скиталец, който от рождението си е бил принуден да изчезне от очите на братята и сестрите си, своите водачи, ментори, утешители.“

Там, в края на молитвата ми, стоеше Улрик, точно такъв, какъвто беше в деня, когато го срещнах на ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. Човекът, който беше ходил в Европа и в Африка и в чиито очи все още грееше чудото и магията им. Той ми преливаше кръв, вливаше вяра и смелост във вените ми. Hodie mihi, eras tibi! 52 52 Hodie mihi, eras libi! (лат.) — днес на мен, утре на теб. — Бел.прев. Тя беше там, Европа, и ме чакаше. Винаги щеше да е същото, независимо дали ще дойде война, революция, глад, слана или каквото и да било. За жадуващата душа винаги има Европа. Слушам думите му, всмуквам ги на големи глътки, питам се дали е възможно (постижимо) за някой като мен, „вечно влачещ се като кравешка опашка“, опиянен, търсейки пипнешком, като слепен без бастун, магнетичната сила на думите му (Алпите, Апенините, Равена, Фиесоле, унгарската пуста, остров Сенг Луи, Шартр, Турен, Периголд…) причинява болка, докато потъват в стомаха ми, болка, която бавно се оформя като Heimweh 53 53 Heimweh (нем.) — носталгия. — Бел.прев. , копнеж за „царството от другата страна на времето и образите“. (Ах, Хари, трябва да изгазим толкова много кал, преди да стигнем у дома.)