Хенри Милър - Nexus

Спомням си как келнерът ми подаде carte des vins 42 42 Carte des vins (фр.) — лист с вината. — Бел.прев. и как я прегледах, напълно слисан от предоставения избор. Когато дойде време да поръчам, бях останал без думи. Погледнах го и казах:

— Изберете го вие, моля. Нищо не разбирам от вино.

Той пое листа за вината и я зачете, като поглеждаше ту мен, ту Мона, ту отново листа. Като че му отдаваше пълните си грижи и внимание. Като човек, преглеждащ листата за надбягванията.

— Мисля — каза той, — че би трябвало да поръчате „Медок“. Това е леко, сухо бордо, което е наслада за небцето. Ако ви хареса, утре ще опитаме друга реколта — и той припна, усмихнат като херувим.

На обяд ни предложи друго вино — анжуйско. Райско вино, реших. На следващия обяд последва „Вурво“. За вечеря, освен ако не поръчвахме морска храна, пиехме червени вина — „Помар“, „Нюи Сей Жорж“, „Клос-Вого“, „Макон“, „Мулен а Вент“, „Фльори“ и т.н. Понякога той вмъкваше и кадифено плодово бордо, реколта „шато“. Той ни образоваше. (Наум му отпусках изумително голям бакшиш.) Понякога и той отпиваше, за да се увери, че всичко е както трябва. А заедно с вината, разбира се, той ни даваше най-великолепните предложения какво да ядем. Опитахме всичко. Всичко беше великолепно.

След вечеря обикновено сядахме на балкона (на закрито) и, отпивайки изискан ликьор или бренди, играехме шах. Понякога пиколото се присъединяваше към нас и тогава седяхме и слушахме разказите му за la douce France 43 43 La douce France (фр.) — сладката Франция. — Бел.прев. . Понякога наемахме файтон, теглен от коне, и се разхождахме в нощта, увити в кожи и одеяла. Една нощ дори отидохме на литургия, за да угодим на пиколото.

Общо взето, това беше най-мързеливата и най-спокойна ваканция, която бях прекарвал. Изненадах се, че Мона го приема толкова добре.

— Бих полудял, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си тук — казах аз един ден.

— Тук не е като във Франция — отвърна тя. — С изключение на кухнята.

— И като Америка не е — отбелязах. — Това е ничия земя. Ескимосите трябва да я превземат.

Към края — прекарахме там десет дни — направо ме сърбеше да се завърна към романа.

— Сега ще го довършиш ли бързо, Вал? — попита ме тя.

— Като мълния — отвърнах.

— Чудесно! И тогава можем да заминем за Европа.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърнах.

Когато се върнахме в Бруклин, дърветата бяха целите в цвят. Сигурно беше с двайсет градуса по-топло, отколкото в Квебек.

Госпожа Сколски ни посрещна топло.

— Липсвахте ми — каза тя. Придружи ни до стаите. — О — възкликна тя. — Забравих. Онзи ваш приятел — Макгрегър ли беше? — дойде една вечер с приятелката си. Отначало май не ми повярва, като му казах, че сте заминали за Канада. „Невъзможно!“ — възкликна. После ме помоли да влезе в кабинета ви. Не знаех какво да кажа. Държеше се така, сякаш е много важно да покаже стаята ви на приятелката си. „Можете да ни се доверите — каза. — Познавам Хенри от съвсем малък.“ Отстъпих, но останах с тях през цялото време, докато бяха вътре. Той й показа картините на стената — и книгите ви. Като че се опитваше да я впечатли. Седна на стола ви и й рече: „Тук той пише книгите си, нали така, госпожо Сколски?“ После се разприказва за вас — какъв велик писател сте бил, какъв верен приятел и прочее. Не знаех какво да кажа за това представление. Най-накрая ги поканих долу да пийнат чай с мен. Останаха някъде около два часа. Той беше много интересен…

— За какво говори? — попитах.

— За много неща — отвърна тя. — Но най-вече за любовта. Като че е увлечен по младата дама.

— Тя говори ли много?

— Не, почти не обели дума. Доста странна ми се стори. Изобщо не е типът, подходящ за него.

— Хубава ли беше?

— Зависи — отвърна госпожа Сколски. — Честно да ви кажа, стори ми се много невзрачна, почти грозничка. И доста вяла. Озадачена съм. Какво намира той в такова момиче? Да не е сляп?

— Той е пълен глупак! — отсече Мона.

— Говори доста интелигентно — възрази госпожа Сколски.

— Моля ви, госпожо Сколски — каза Мона, — когато се обади или дори се появи на вратата, бихте ли били така любезна да кажете, че ни няма? Кажете каквото искате, само не го пускайте вътре. Той е напаст, досадник. Абсолютно презрян индивид.

Госпожа Сколски ме погледна изпитателно.

— Да — потвърдих, — тя е права. Да ви кажа истината, още по-зле е. Той е от онези хора, чийто разум не им служи за нищо. Достатъчно интелигентен е за адвокат, но във всяко друго отношение е имбецил.