Хенри Милър - Nexus

— Да речем, че ти свърши бензинът. Може ли Господ да накара колата да продължи да върви?

— Господ никога не нарушава законите на Природата — той действа с тях и чрез тях. Но ето какво би сторил Господ, ако ни свърши бензинът, а за мен е важно да продължа: ще намери начин да ме закара там, където искам да отида. Може да помогне и на теб да стигнеш там. Но тъй като си сляп за Неговата доброта и милост, ти няма и да заподозреш, че Бог ти е помогнал. — Той млъкна, за да ме остави да осмисля това, после продължи: — Навремето и аз бях попаднал сред дива пустош, а трябваше бързо да се изакам. Скрих се зад едни храсти и освободих червата си. После, тъкмо като си вдигах гащите, забелязах банкнота от десет долара на земята точно пред мен. Бог беше оставил тези пари там за мен — той и никой друг. Това беше Неговият начин да ме насочи към тях, като ме накара да се изакам. Не знаех защо оказва това благоволение точно на мен, но паднах на колене и му благодарих. Когато се прибрах, заварих жена си на легло, заедно с две от децата. Треска. Тези пари ми купиха лекарства и други неща, от които отчаяно се нуждаехме… Стигнахме твоя град, господине. Може би Господ ще ти покаже нещо, като освободиш червата и пикочния си мехур. Ще те изчакам на ъгъла, след като напазарувам…

Нахълтах в бензиностанцията, изпишках се, но не аках. В тоалетната не се виждаха никакви доказателства за Божието присъствие. Само табела с надпис „Помогнете ни да пазим чистота“. Заобиколих, за да избегна срещата с моя Спасител, и се отправих към най-близкия хотел. Стъмваше се, студът беше пронизващ. Тук имаше още да чакат пролетта.

— Къде се намирам? — попитах чиновника, докато се разписвах в книгата. — Т.е. кой е този град?

— Питсфийлд — отвърна той.

— Питсфийлд, кой щат?

— Питсфийлд, Масачузетс — обясни той и ме изгледа студено и леко презрително.

На другата сутрин станах рано-рано. Много добре ми дойде, защото колите бяха по-малко и по-нарядко, и като че никой не гореше от желание да вземе още един пътник. В девет часа, с всичките тези мили, който изминах с кракомобила, умирах от глад. За късмет — може би Господ го беше турил на пътя ми — съседът ми по маса в кафенето отиваше почти до канадската граница. Каза, че ще се радва да ме закара. Бил професор по литература, открих, след като пропътувахме доста път заедно. А и джентълмен. Беше истинско удоволствие да го слушаш. Говореше така, сякаш беше изчел почти всичко стойностно, написано на английски език. Говори пространно за Блейк, Джон Дън, Треърн, Лорънс Стърн. Говори и за Браунинг и за Хенри Адамс. И за „Ареопагитика“ на Милтън. Само хайвер, с други думи.

— Предполагам, че и вие сам сте написали много книги — казах.

— Не, само две — отвърна той. (Оказаха се учебници.) — Аз преподавам литература — додаде той. — Не я пиша.

Близо до границата той ме свали на една бензиностанция, собственост на негов приятел. Отклоняваше се към някакво близко селце.

— Приятелят ми ще се погрижи утре сутринта да те качат. Запознай се с него, интересен човек е.

Бяхме пристигнали тук само половин час преди затваряне. Приятелят му, както скоро разбрах, беше поет. Вечерях с него в една приветлива малка кръчмичка, а после той ме изпрати до хотела, където щях да прекарам нощта.

По обяд на другия ден бях в Монреал. Трябваше да изчакам няколко часа влакът да пристигне. Беше кучешки студ. Почти като в Русия, помислих си. А градът, общо взето, беше доста мрачен. Потърсих хотел, постоплих се във фоайето, после тръгнах обратно към гарата.

— Как ти се харесва? — попита Мона, щом потеглихме с таксито.

— Не особено. Заради студа е — прониква чак до костния ми мозък.

— Хайде тогава утре да заминем за Квебек.

Вечеряхме в един английски ресторант. Ужас.

Храната приличаше на плесенясали трупове, леко затоплени.

— В Квебек ще е по-добре — каза Мона. — Ще отседнем във френски хотел.

В Квебек снегът беше натрупал и замръзнал. Да вървиш по улиците беше все едно да се разхождаш сред айсберги. Като че където и да отидехме, се натъквахме на стада от монахини и попове. Същества с печален вид, в чиито вени тече лед. И Квебек не ми хареса кой знае колко. Със същия успех можеше да идем и на Северния полюс. Каква атмосфера за разпускане!

Както и да е, хотелът беше уютен и светъл. А каква храна! Така ли е в Париж, попитах. Имах предвид яденето. Тук е по-добре от Париж, каза ми тя. Освен ако човек не яде в тузарските ресторанти.

Колко добре си спомням първия път, когато се хранихме. Каква вкусна супа! Отлично телешко! А сирената! Но най-хубавото от всичко бяха вината.