Хенри Милър - Nexus

Госпожа Сколски изглеждаше слисана. Не беше свикнала да слуша хората да говорят така за своите „приятели“.

— Но той се изказа толкова топло за вас — възрази тя.

— Няма значение — отвърнах. — Той е неотзивчив, тъп… дебелокож, това е думата.

— Много добре… щом така казвате, господин Милър. — Тя се дръпна.

— Вече нямам приятели — казах. — Всичките ги избих.

Тя ахна.

— Няма предвид буквално — обясни Мона.

— Убедена съм, че не може — заяви госпожа Сколски.

— Звучи ужасно.

— Това е истината, независимо дали ви харесва или не. Аз съм напълно асоциален индивид, госпожо Сколски.

— Не ви вярвам — отсече тя. — Нито господин Есен би ви повярвал.

— Един ден той ще го разбере. Не че ми е неприятен, нали разбирате.

— Не, не разбирам — каза госпожа Сколски.

— Нито пък аз — казах и се разсмях.

— Във вас има частица от дявола — отбеляза госпожа Сколски. — Не е ли така, госпожо Милър?

— Може би — отвърна Мона. — Невинаги е лесно да го разбереш.

— Мисля, че аз го разбирам — каза госпожа Сколски. — Мисля, че той се срамува от себе си, задето е толкова добър, толкова честен, толкова искрен — и толкова лоялен към приятелите си. — Тя се обърна към мен. — Наистина, господин Милър, вие сте най-дружелюбното човешко същество, което познавам. Не ме е грижа какво разправяте за себе си — ще си мисля каквото си искам… Като разопаковате багажа си, слезте долу да вечеряте с мен, моля ви — и двамата.

— Виждаш ли — казах, след като тя се оттегли — колко трудно е да накараш хората да приемат истината.

— Ти обичаш да шокираш, Вал. В онова, което казваш, винаги има истина, но ти обичаш да я правиш противна.

— Е, не мисля, че ще остави Макгрегър да продължи да ни безпокои — това му е хубавото.

— Той ще те преследва до гроб — каза Мона.

— Няма ли да е смахнато, ако се натъкнем на него в Париж?

— Не го казвай, Вал! Само мисълта за това е достатъчна да ни развали пътуването.

— Ако тоя някога я заведе в Париж, той ще я изнасили. Сега не може дори да опипа задните й части…

— Да забравим за тях, Вал, моля те. Тръпки ме полазват, като се сетя за тях.

Но беше невъзможно да ги забравим. През цялата вечеря говорихме за тях. А през нощта ги сънувах — как ги срещаме в Париж. В съня ми Гелда изглеждаше и се държеше като кокотка, говореше френски, все едно й е роден език, и правеше живота на горкичкия Макгрегър непоносим със сладострастието си. „Исках съпруга — жалваше се той, — а не курва! Превъзпитай я, Хен, моля те!“ Заведох я при свещеник да я изповяда, но нещата се обърнаха така, че се намерихме в публичен дом и Гелда, момичето номер едно, беше толкова търсена, че и гък не изкарахме от нея. Най-накрая тя заведе свещеника горе, заради което съдържателната на публичния дом я изхвърли навън чисто гола, с пешкир в едната ръка и сапун в другата.

Остават още само няколко седмици и романът ще бъде завършен. Татенцето вече си беше наумил издател — някакъв негов приятел, познавали се още от старите земи. Беше решен да му намери легитимен издател или да го издаде сам, според твърденията на Мона. Мръсникът напоследък се чувстваше добре — правеше пачки на борсата. Дори заплашваше и той да замине за Европа. Предполага се, с Мона. („Не се тревожи, Вал, ще го изпързалям, като му дойде времето.“ „Да, ами парите, дето щеше да ги вложиш в банката?“ „И това ще уредя, не се безпокой!“)

Тя нямаше никакви съмнения или страхове, що се отнасяше до Татенцето. Нямаше смисъл да се опитвам да я напътствам или дори да давам предложения — тя знаеше далеч по-добре от мен какво може да направи и какво не. Аз знаех за този човек само онова, което ми беше казала тя. Винаги си го представях като добре облечен, прекомерно учтив и с портмоне, издуто от зеленички. (Менелик Щедри.) Аз също изобщо не го жалех. На него това му доставяше удоволствие, това се виждаше. Онова, за което понякога се чудех, беше — как тя щеше да продължи да пази адреса си в тайна? Да живееш с майка инвалид е едно, да пазиш в тайна местонахождението на това домакинство — съвсем друго. Може би Татенцето подозираше истината — че тя живее с мъж. Какво значение имаше за него дали е майка инвалид, любовник или съпруг — щом тя спазваше уговорките им? Може би той беше достатъчно тактичен, че да й помага да запази достойнство? Не беше глупак със сигурност… Но защо ще я насърчава да замине за Европа, да е далече месеци наред или още по-дълго? Тук, разбира се, ми се налагаше само малко да поразместя нещата. Когато тя кажеше „Татенцето иска да ме види как заминавам за Европа за известно време“, аз трябваше само да го обърна обратно и я чувах как казва на Татенцето: „Толкова много искам пак да видя Европа, дори и за съвсем малко!“ Що се отнася до издаването на романа, може би Татенцето нямаше ни най-малко намерение да прави каквото и да било нито чрез своя приятел издателя (ако изобщо съществуваше такъв), нито сам. Може би той се беше съгласил с нея, само за да угоди на любовника или съпруга — или на горкичката майка инвалид. Може би той беше по-добър актьор и от двама ни.