Хенри Милър - Nexus

— И още нещо, Хен. Нали знаеш, ваканцията идва. Мисля да я заведа с мен в Европа. Т.е. ако дотогава не я ядосам. Какво ще кажеш?

— Чудесна идея. Нека това бъде меденият ви месец.

— Бас ловя, че беше Макгрегър — каза Мона.

— Точно така. Сега ме заплашва някоя вечер да доведе неговата Гелда.

— Ама че напаст! Защо не кажеш на хазайката да каже, че те няма следващия път, като те потърсят?

— Няма да свърши работа. Ще дойде да провери дали не го лъже. Той ме познава. Не, в капана сме.

Тя се готвеше да излиза — имаше среща с Татенцето. Романът вече беше почти завършен. Татенцето все още го превъзнасяше.

— Татенцето заминава скоро за Маями на кратка почивка.

— Много хубаво.

— Мислех, Вал… Мислех, че докато него го няма, и ние можем да заминем на почивка.

— Къде например? — попитах.

— О, навсякъде. Може би в Монреал или Квебек…

— Там няма ли да е страшен студ?

— Не знам. Нали ще ходим във Франция, та си помислиш, че може да искаш да вкусиш френския живот. Тук вече е почти пролет, там не може да е чак толкова студено.

Ден-два повече не споменахме за пътешествието. Междувременно Мона проучваше. Знаеше всичко за Квебек — според нея там щеше да ми хареса повече от Монреал. Било по френско, каза. Малките хотелчета не били много скъпи.

Няколко дни по-късно взехме решение. Тя щеше да замине за Монреал с влака, а аз — на стоп. Щяхме да се срещнем на гарата в Монреал.

Беше странно да тръгна отново на път. Пролетта бе дошла, но все още беше студено. С пълен с пари джоб не се тревожех дали ще ме качват. Ако не вървеше, винаги можех да се метна на някой автобус или влак. И така, стоях там, на шосето, извеждащо от Патерсън, Ню Джърси, решен да хвана първата кола, пътуваща на север, без значение дали върви по права линия или на зигзаг.

Първата кола ме взе чак след около час. Това ме закара с около двайсет мили по-нататък. Следващата кола ме хвърли за петдесет мили. Пейзажът изглеждаше студен и мрачен. Качваха ме само за малки разстояния. Както и да е, разполагах с купища време. Понякога изминавах някоя отсечка пеш, да се поразкърша. Не носех кой знае какъв багаж — четка за зъби, самобръсначка, един кат бельо. Студеният, свеж въздух ме ободряваше. Хубаво ми беше да вървя, а колите да ме подминават.

Скоро се уморих да ходя. Нямаше нищо за гледане освен ферми. Приличаха на гробища. Замислих се за Макгрегър и неговата Гелда. Помислих си, че името й отива. Зачудих се дали някога ще успее да я срути. Ама че безрадостно завоевание!

Една кола спря и аз скочих вътре без да питам за къде е. Пичът беше перко — изперкал на тема религия. Не млъкна. Най-накрая го попитах за къде пътува. „За Белите планини“ — отвърна ми той. Имал колиба горе в планината. Бил местният проповедник.

— Има ли хотел някъде наблизо до тебе? — попитах.

Не, нямали хотели, нямали ханове, нямали нищо. Но той щял да се радва да ме подслони. Имал жена и четири деца. Всички обичали Бога, увери ме той.

Благодарих му. Но нямах ни най-малко намерение да прекарам нощта с него и семейството му. Стигнем ли първия град — слизам. Не се виждах на колене да се моля с този глупак.

— Господине — каза той след неловко мълчание. — Вие май не се боите много от Бога, нали? От кое изповедание сте?

— От никое — отвърнах.

— Така и си мислех. Вие да не би да пиете?

— Попийвам — отвърнах. — Бира, вино, бренди…

— Бог е състрадателен към грешниците, приятелю. Никой не убягва от погледа Му — и той се впусна в дълго сладкодумно слово за правия път, възмездието за греха, славата на праведните и тям подобни. Доволен беше, че е намерил грешник като мен — даваше му материал за работа.

— Господине — казах аз след поредната му тирада, — губите си времето. Аз съм неизлечим грешник, абсолютен нехранимайко. — Това го захрани допълнително.

— Няма недостойни за Божията милост — каза той. Затраях си и слушах. Изведнъж заваля сняг и затули цялото поле. Сега завися от неговото благоволение, помислих си.

— Далече ли е до следващия град? — попитах.

— Още няколко мили — отвърна той.

— Добре — казах. — Щото много спешно трябва да пусна една вода.

— Може и тук, приятелю. Ще те изчакам.

— Трябва да свърша и другото — казах.

Като го чу, той даде газ.

— Ще стигнем след няколко минути, господине. Господ ще се погрижи за всичко.

— Дори за червата ми ли?

— Дори за червата ти — отвърна той сериозно. — Господ нищо не пропуска. Приятелю, Господ би могъл да накара колата да върви без бензин — нищо не е невъзможно за Него — но Господ не прави така.