Но онова, което беше най-близо до мен от всичко в китайското, японското и тибетското изкуство, беше това изкуство на Индия, родено в самата планина. (Сякаш планините бяха забременели със сънища и родили своите сънища, използвайки клетите смъртници — човеците, издълбали ги като сечива.) Тъкмо чудовищната природа, ако можем да говорим за грандиозното като такова, да, чудовищната природа на тези творения толкова много ме привличаше, тя откликваше на някаква неизказана жажда в самото ми същество. Движейки се сред своите, така и не се впечатлих от никое тяхно постижение. Никога не почувствах присъствието на някакъв дълбок религиозен порив, нито на мощен естетически импулс: нямаше грандиозна архитектура, нямаше свещени танци, нито каквито и да било ритуали. Движехме се на рояк, решени да постигнем едно — да улесним живота си. Грамадните мостове, грамадните язовири, грамадните небостъргачи ме оставяха хладен. Само Природата можеше да ми внуши чувство на благоговение. А ние обезобразявахме природата на всяка крачка. Колкото пъти посягах да копна в земята, винаги се връщах с празни ръце. Нищо ново; нищо странно, нищо екзотично. Още по-зле — нищо, пред което да се преклониш, нищо, което да почиташ. Сам сред земя, където всички скачаха насам-натам като луди. Копнеех да боготворя и обожавам. Имах нужда от спътници, които да чувстват същото. Но нямаше нищо, което да боготвориш и обожаваш, нямаше спътници със сроден дух. Имаше само пустош от стомана и желязо, от акции и облигации, от добиви и продукция, от фабрики, заводи и складове за дървен материал, пустош от скука, от безполезни удобства, от любов без обич…
Няколко дена по-късно. Макгрегър звъни.
— Знаеш ли какво, Хен?
— Не знам — какво?
— Тя идва. Сама при това. Не знам какво я е прихванало. Не си ходил да я видиш, нали?
— Не. Всъщност, нямах никаква възможност и да помисля за нея.
— Копеле гадно! Но както и да е, ти ми донесе късмет. Или по-скоро твоите картини. Да, ония японски отпечатъци на стената ти. Отидох и купих няколко, с прекрасни рамки, и й ги изпратих. На другия ден ми се обади по телефона. Беше страшно развълнувана. Каза, че тъкмо за тях е копняла винаги. Казах й, че от теб съм получил вдъхновението. Тя наостри уши. Предполагам, че се изненада, че имам приятел, който обича изкуство. Сега иска да се запознае с теб. Казах, че си зает човек, но ще ти се обадя да проверя дали някоя вечер не можем да дойдем у вас. Смахнато момиче, а? Както и да е, това е твоят шанс да ме уредиш. Разхвърляй навсякъде много книги, моля те. Нали знаеш, от онези, дето никога не чета. Тя е учителка, спомни си. Книгите са важни за нея… Е, какво ще кажеш? Не се ли радваш? Кажи нещо!
— Мисля, че това е чудесно. Внимавай, че иначе пак ще се ожениш.
— Нищо не би ме направило по-щастлив. Но трябва да карам полека. Не може да я припираш. Не и нея! Все едно тикаш каменна стена.
Продължително мълчание. После…
— Там ли си, Хен?
— Разбира се, слушам те.
— Бих искал да взема малко акъл от тебе, преди да се видим… преди да доведа Гелда, искам да кажа. Само няколко факта за художници и картини. Нали ме знаеш — никога не съм си правил труда да си опреснявам тия знания. Например, Хен, какво ще кажеш за Брьогел — той от най-великите ли е? Чини ми се, че съм виждал негови неща преди — в магазините за рамки и в книжарниците. Оная, дето ти я имаш, със селянина, дето оре нивата… той е на една урва, доколкото си спомням, и нещо пада от небето… може би човек… право в океана. Сещаш се. Как се казва?
— „Полетът на Икар“, мисля.
— На кого?
— На Икар. Оня, дето се опитал да долети до слънцето, но крилата му се стопили, сещаш ли се?
— Да бе, да. Значи се разбрахме? Според мен ще е добре някой път да намина и пак да ги поразгледам тия картини. Може да ме поосветлиш. Не искам да приличам на магаре, когато тя се разприказва за изкуство.
— Добре — казах. — Когато искаш. Но помни, не ми отнемай много време.
— Преди да затвориш, Хен, кажи ми заглавие на книга, която да мога да й подаря. Нещо чисто и поетично. Можеш ли бързо да се сетиш за някоя?
— Да, тъкмо като за нея: „Зелените имения“ от У. Х. Хъдсън. Страшно ще й хареса.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Първо сам я прочети.
— Бих искал, Хен, но нямам време. Между другото, спомняш ли си онзи списък с книги, който ти ми даде… преди около седем години? Е, досега съм прочел три. Разбираш ме какво искам да кажа.
— Ти си безнадежден — казах.
Читать дальше