Хенри Милър - Nexus

Продължих да чета, опиянен, както винаги. Думите не бяха вече думи, а живи образи, образи, току-що извадени от формата, трептящи, пулсиращи, вълнуващи се, задушаващи ме със самото си нарастване.

„… самите стихии не биха смесили всички тези животи с объркването на земята по-успешно от скулптора. Понякога в Индия човек намира каменни гъби вдън горите, блестящи в зелените сенки като отровни растения. Понякога намира тежки слонове, съвсем сами, покрити с мъх и груба кожа, съвсем като живи. Те се сливат с оплетените лози, тревите докосват коремите им, цветя и листа ги покриват и дори когато отломките им се върнат при пръстта, пак няма да бъдат напълно погълнати от опиянението на гората.“

Каква мисъл — тази, последната! Дори и когато се върнат при пръстта…

Ах, а сега — Пасажът…

„… Човекът вече не е в центъра на живота. Той вече не е онова цвете на целия свят, бавно заловил се да го оформи и направи зрял. Той се е слял с всичко, той е върху една и съща плоскост с всичко, той е частица от безкрайността, нито по-важна, нито по-маловажна от всички останали частици от безкрайността. Земята преминава в дърветата, дърветата — в плодовете, плодовете — в човека или животното, човекът и животното — в земята. Кръговратът на живота се върти и плоди объркана вселена, в която формите възникват за секунда само за да бъдат погълнати и после да се появят отново, застъпващи се една друга, пулсиращи, проникващи една в друга, докато се надигат като вълни. Човек не знае дали вчера не е бил самото сечиво, с което сам ще насили природата да създаде формата, която той може да приеме утре. Всичко е просто образ, а под множеството от образи Брахма, духът на света, е единство… Така изгубен в океана на смесилите се форми и енергии, дали той знае дали е форма или дух? Дали това пред нас е мислещо същество, даже живо същество, планета, или създание, издялано от камък? Кълненето и разложението непрекъснато са под заплаха. Всичко се движи тежко, разширилата се материя бие като сърце. Не се ли състои мъдростта в потапянето в нея, за да вкусиш опиянението на безсъзнателното, като овладяваш силата, стаена в материята?“

Да обичаш източното изкуство. Че кой не го обича. Но кой Изток — Близкият или Далечният? Аз ги обичах всичките. Може би обичах това изкуство, толкова различно от нашето, защото по думите на Ели Фор „човекът вече не е в центъра на живота“. Може би тъкмо това изравняване (и издигане) на човека, този промискуитет с всичко живо, едновременно така безкрайно малко и безкрайно голямо, поражда такъв възторг при срещата с тяхната работа. Или, да го кажем другояче, тъй като Природата (при тях) е била нещо повече от обикновен фон. Защото човекът, макар и божествен, не е бил по-божествен от онова, от което е възникнал. Освен това може би и защото те не са смесвали лашкането и врявата на живота с лашкането и врявата на интелекта. Защото съзнанието — или духът, или душата — е сияел във всичко, създавайки божествено сияние. Така, макар и смирен и сдържан, човекът никога не е бил смачкван, обезсилван, заличаван или унижен. Никога не е бил каран да се свива пред възвишеното, а е бил слят с него. Ако е имало ключ към тайните, които са го обгръщали, просмуквали и крепяли, той е бил прост, достъпен за всички. Нищо тайнствено не е имало в него.

Да, аз обичах този необятен, изумителен свят на Индия, който един ден, кой знае, можеше и да видя със собствените си очи. Обичах го не защото беше чужд и далечен, защото той наистина беше по-близък до мен от изкуството на Запада. Обичах любовта, от която е роден, любов, споделена с множеството, любов, която никога не би могла да бъде изразена, ако не беше към, от и за множеството. Обичах анонимната страна на техните потресаващи творения. Какво успокоение и подкрепа имаше в това да бъдеш скромен, неизвестен работник — занаятчия, а не гений! — един сред хилядите, споделящ сътворението на онова, което принадлежи на всички. Да не си нищо повече от водоносец — в това за мен имаше повече смисъл, отколкото да станеш Пикасо, Роден, Микеланджело или да Винчи. Като оглеждаме панорамата на европейското изкуство, тъкмо името на художника се набива на очи като възпален пръст. И обикновено с великите имена се свързва и история за злочестини, за страдания, за жестоко неразбиране. При нас, западняците, в думата „гений“ има нещо чудовищно. Гений , или неприспособимият; гений — този, който получава плесници; гений — преследваният и измъчваният. Гений — онзи, който умира в канавката, или в изгнание или на кола.