Хенри Милър - Nexus

— Приятно ми е да го чуя, Реб. Надявам се да съм достоен за такова доверие. Значи, до утре! Хайде да занесем нещо хубаво на чернилките, какво ще кажеш?

След като той си отиде, закрачих насам-натам мълчаливо, съсредоточено, като спирах понякога да погледам някой отпечатък или цветна репродукция (Джото, Дела Франческа, Учело, Бош, Брьогел, Карпачо), после пак закрачвах, ставах все по-бременен, спирах на място, втренчвах се в пространството, отпусках ума си, оставях го да каца където си ще, да става все по-ведър, все по-натоварен с бременната хубост на миналото, доволен, че съм част от това минало (а и от бъдещето), честитях си, че водя такова утробно или гробнично съществувание… Да, стаята наистина беше прелестна, къщата беше прелестна, и всичко в нея, всичко, с което бяхме допринесли да я направим обитаема, отразяваше вътрешната прелест на живота, живота на душата.

„Седиш тук с мислите си и си цар на света.“ Тази невинна забележка на Реб се бе забила в ума ми, вдъхнала ми беше такова самообладание, че за малко ми се стори, че всъщност знам какво означава това — да бъдеш цар на света. Цар! Т.е. човек, способен да почита и високото, и ниското. Човек толкова чувствителен, толкова проницателен, толкова огрян от любов, че нищо не убягва от вниманието му и разбирането му. Поетичният застъпник, накратко казано. Който не управлява света, а го обожава с всеки свой дъх.

Застанал отново пред всекидневния свят на Хокусаи… Защо този велик майстор на четката е направил усилието да възпроизведе най-простия елемент на този свят? За да разкрие сръчността си? Глупости. За да изрази любовта си, да покаже, че тя се разпростира надлъж и на шир, че обгръща дъгите на бъчвата, стръкчето трева, играещите мускули на бореца, наклонът на дъжда при вятър, зъбите на вълната, рибешкия гръбнак… Накратко, всичко. Почти невъзможна задача, ако не включваше толкова радост.

Бил привързан към източното изкуство, каза. Докато повтарях на себе си думите на Реб, изведнъж целият континент Индия изникна пред мен. Там, посред гъмжащия кошер на човечеството, се таяха пулсиращите останки на свят, който е бил и винаги ще си остане наистина смайващ. Реб не беше забелязал (или пък ако беше, нищичко не каза) цветните страници, откъснати от албуми, също украсяващи стените: репродукции на храмове и будистки пагоди от платото Декан, изваяни пещери, стенни рисунки и фрески, изобразяващи поразителните митове и легенди на хора, опиянени от формата и движението, от страстта и растежа, от идеята, от самото съзнание. Само поглед към струпани древни храмове, издигащи се над горещината и растителността на индийската почва, винаги ми внушаваше чувството, че съзерцавам самата мисъл, макар и бореща се да се освободи, макар и ставаща пластична, конкретна, по-подбуждаща и подканяща, внушаваща повече благоговение, разгърната в камък или тухли така, както думите не могат.

Колкото и често да бях чел думите му, никога не успявах да ги съхраня в паметта си. Сега жадувах за онзи потоп от буйни образи, величествени прииждащи фрази, изречения, абзаци — думите на човека, отворил очите ми за това смайващо творение на Индия: Ели Фор. Пресегнах се към тома, който толкова често бях прелиствал — втори том от „История на изкуството“ — и отворих на пасажа, започващ с „За индийците цялата природа е свещена… Онова, което не лъже в Индия е вярата…“ Следваха изреченията, които, когато за първи път се сблъсках с тях, ми завъртяха главата.

„Ето какво се случило в Индия: подгонени от нашествие, глад или миграцията на диви зверове, хиляди човешки същества тръгнали на север или на юг. Там, на брега на морето, в основата на планина, се сблъскали с голяма гранитна стена. После всички те влезли в гранита. В сенките му те живели, обичали, работели, умирали, раждали се и три-четири века по-късно, излезли отново навън на левги оттам — прекосили планината. Зад тях оставили кухата скала с прокопани във всички посоки галерии, стените, покрити с ваяния и резби, естествените или изкуствени колони, превърнати в издълбана дантела от десетки хиляди ужасни или очарователни фигури, богове безчетни и безименни, мъже, жени, зверове — вълна от животински живот, разливаща се в мрака. Понякога, когато по пътя не намирали кухина, те прокопавали бездна в средата на скалната маса, за да приютят малко черно камъче.

Тъкмо в тези монолитни храмове, по тъмните им стени или по обгорените им от слънцето фасади, истинският гений на Индия изразходва цялата си ужасяваща сила. Тук обърканата реч на обърканите тълпи се оглася, за да я чуят. Тук човекът покорно признава силата и нищожеството си…“