Хенри Милър - Nexus

Беше се навел напред, целият в слух, а по лицето му се беше разляла широка усмивка.

— Кажи ми още нещо — рече той. — Звучи прекрасно.

— Ами, запомни това… Магазинът няма да ти избяга. Бизнесът няма да се подобри. Никой не те кара да се затваряш вътре по цял ден. Ти си свободен човек. Ако да станеш по-нехаен и небрежен ще те направи по-щастлив, кой ще те обвини? Ще ти предложа и още нещо. Вместо да ходиш сам, вземи със себе си някой от твоите негри наематели. Организирай му добро прекарване. Дай му дрехи от магазина ти. Питай го дали не можеш да му заемеш пари. Купи на жена му подаръче, за да го отнесе вкъщи. Разбра ли за какво ти говоря?

— Дали разбирам ли? Звучи чудесно! Тъкмо това и ще направя — и той се разсмя.

— Недей да харчиш прекалено много отведнъж — предупредих го. — Карай бавно и полека. Следвай инстинктите си. Например, може би един ден ще ти се прииска дупе. Не се оставяй съвестта да те гризе. Пробвай от време на време черно месо. По-вкусно е и струва по-малко. Каквото и да е, за да се отпуснеш — запомни го. Винаги се дръж добре към себе си. Ако се чувстваш като червей, рови земята. Ако се чувстваш като птица — лети. Не се безпокой какво ще помислят съседите. Не се тревожи за децата си, сами ще се оправят. Що се отнася до жена ти, може би, когато те види щастлив, ще смени плочата. Жена ти е добра жена. Много скрупули има, това е. Има нужда да се посмее понякога. Пробвал ли си някога да й кажеш някое смешно стихче? Ето ти едно:

— Ех, че хубаво! — възкликна той. — Знаеш ли още?

— Да — отвърнах, — но сега трябва отново да се залавям за работа. Сега си по-добре, нали? Утре ще идем при чернилките, нали? Може би някой ден идната седмица ще дойда с теб в Блупойнт. Как ти се струва?

— Ще дойдеш ли? Ще бъде екстра, просто екстра. Между другото, как върви книгата? Привършваш ли вече? Умирам да я прочета, нали знаеш. Също и госпожа Есен.

— Реб, книгата изобщо няма да ти хареса. Трябва да ти го кажа направо.

— Как можеш да говориш така? — той почти крещеше.

— Защото не струва.

Той ме погледна така, сякаш не съм с всичкия си. Направо не знаеше какво да каже. После изтърси:

— Милър, ти си луд! Ти не можеш да напишеш лоша книга. Невъзможно е. Прекалено добре те познавам.

— Познаваш само част от мен — поправих го. — Никога не си виждал тъмната страна на луната, нали? Това съм аз. Terra incognita. От мен да знаеш, аз съм съвсем начинаещ. Може би след десетина години ще имам какво да ти покажа.

— Пишеш от години.

— Искаш да кажеш, упражнявам се. Упражнявам гамите.

— Шегуваш се — каза той. — Прекалено си скромен.

— Тъкмо тук бъркаш — казах. — Аз съм всичко друго, но не и скромен. Аз съм отявлен егоист, ето какво съм. Но в същото време съм и реалист, особено по отношение на себе си.

— Подценяваш се — каза Реб. — Ще ти цитирам собствените ти думи: „Не се презирай.“

— Добре, печелиш.

Беше тръгнал към вратата. Изведнъж почувствах порив да излея душата си.

— Почакай малко — казах. — Искам да ти кажа нещо.

Той изприпка обратно до масата и застана до нея като вестоносец. Целият внимание. Почтително внимание. Зачудих се какво ли мисли, че ще му кажа.

— Когато влезе преди няколко минути — започнах, — бях по средата на едно изречение в средата на един дълъг абзац. Искаш ли да го чуеш? — Наведох се над машината и извадих листа. Беше един от онези налудничави пасажи, които и сам не можех изобщо да проумея. Исках реакция, и то не от Татенцето или от Мона.

И веднага я получих.

— Милър! — кресна той. — Милър, ама това е просто изумително! Звучиш като руснак. Не знам какво означава, но звучи като музика.

— Мислиш ли! Честно?

— Разбира се, че мисля. Няма да те лъжа!

— Чудесно. Тогава продължавам. Ще довърша абзаца.

— Цялата книга ли е такава?

— Не, да опустее дано! Тъкмо в това е бедата. Онези части, които харесвам, няма да ги хареса никой друг. Поне не и издателите.

— Да вървят по дяволите! — възкликна Реб. — Ако те не я щат, аз ще я издам заради теб със собствените си пари.

— Не бих ти го препоръчал — отвърнах. — Помни, не бива да прахосваш парите си наведнъж.

— Милър, ако ще да ми струва и последния цент, ще го направя. Ще го направя, защото вярвам в теб.

— Да не си си го помислил повече — срязах го. — Сещам се за по-добри начини да похарчиш парите си.

— Не и аз! Ще бъда горд и щастлив да те лансирам. Както и жена ми и децата ми. Те имат много високо мнение за теб. За тях ти си като част от семейството.