Хенри Милър - Nexus

Може би — това беше произволно предположение — може би те двамата не бяха разменили и дума помежду си за Европа. Може би тя просто беше решена да замине отново там, без значение по какъв начин.

Изведнъж пред мен изплува образът на Стася. Странно, от нея така и не се получи нито думица! Несъмнено тя не можеше все още да се скита из Северна Африка. Дали не беше в Париж и не чакаше? Защо не? Достатъчно просто беше да наемеш кутия в пощата и още една кутия някъде другаде, в която да криеш писмата, написани може би от Стася. Още по-зле от срещата с Макгрегър и неговата Гелда в Париж би било да се сблъскаме със Стася. Колко глупаво от моя страна, че изобщо не се сетих за тайна кореспонденция! Нищо чудно, че всичко вървеше гладко.

Имаше още една-единствена възможност: Стася можеше да се е самоубила. Но това трудно щеше да се опази в тайна. Смахнато същество като Стася не можеше да се утрепе, без да се разчуе. Освен, а това беше изсмукано от пръстите, ако не бяха навлезли далеч навътре в пустинята, не бяха се заблудили и сега вече не бяха само купчина кокали.

Не, тя беше жива, убеден бях. А ако е жива, появяваше се нов ъгъл. Може би междувременно си беше намерила някой друг. Този път мъж. Може би вече се беше превърнала в добра домакиня. Стават такива работи понякога.

Не, и това отхвърлих. Никак не подобаваше на Стася.

„Майната му на всичко! — рекох си. — Защо да се тревожа за такива неща? Към Европа — това е!“ И като го казах, се сетих за кестеновите дървета (целите в цвят, без съмнение) и за онези малки масички ( les gueridons ) на претъпканите тераси на кафенетата и за полицаи на велосипеди, каращи по двойки. Сетих се и за „Веспасиан“. Колко очарователно — да пуснеш една вода навън, направо на тротоара, докато зяпаш прекрасните дами, разхождащи се наоколо… Трябва да понауча френски… Ou sont les lavabos? 44 44 Ou sont les lavabos? (фр.) — Къде са умивалниците? — Бел.прев.

Ако щяхме да вземем толкова, колкото казваше Мона, защо не попътуваме… Виена, Будапеща, Прага, Копенхаген, Рим, Стокхолм, Амстердам, София, Букурещ? Защо не Алжир, Тунис, Мароко? Сетих се за стария ми холандски приятел, който беше хвърлил куриерската си униформа една вечер, за да замине в чужбина с американския си шеф… Пишеше ми не от другаде, ами от София и от приемната на румънската кралица нейде високо в Карпатите.

А О’Мара — какво ли е станало с него, зачудих се? Той беше човек, когото бих се радвал страшно много да видя отново. Ей това е приятел ! Колко забавно би било да го вземем в Европа с нас — Мона да се навие. (Невъзможно, разбира се.)

Умът ми кръжеше, кръжеше. Винаги, когато бях настроен, когато знаех, че мога да го направя, мога да го кажа, умът ми започваше да блуждае във всички посоки едновременно. Вместо да седна на машината и да се отприщя, сядах на бюрото и измислях проекти, мечтаех или просто си мислех за онези, които обичах, за преживените хубави моменти, за нещата, които сме казали и направили. (Хо хо! Хау хау!). Или пък се захващах с някакво проучване, което изведнъж придобиваше изключителна важност и трябваше незабавно да се заема с него. Или пък измислях бляскава маневра на шах и за да се уверя, че няма да забравя, подреждах фигурите, местех ги насам-натам, подготвях капана, който смятах да заложа на първия влязъл. После, най-сетне готов да врътна ключовете, изведнъж ми просветваше, че на страница еди-коя си съм направил ужасна грешка, а като отворех страницата, откривах цели изречения, зле подредени, без смисъл или пък казващи тъкмо обратното на онова, което исках да кажа. С поправянето им нуждата да ги изпипам ме принуждаваше да изпиша цели страници, които по-късно разбирах, че като нищо можех да махна.

Всичко, само и само да отложа събитието. Това ли беше? Или беше заради това, че за да пиша гладко и стабилно, трябваше първо да изпусна парата, да намаля мощността, да охладя мотора? Така май винаги се получаваше по-добре писането: когато достигнех по-ниско, не чак толкова екзалтирано ниво. Да остана на повърхността, където всичко беше в пяна и бели гребени — на това беше способен само Стария моряк 45 45 Героят от „Балада за Стария моряк“ (1798) от Самюел Т. Коулридж. — Бел.прев. .

След като най-сетне влезех във форма, уцелех ли си крачката, по-нататък беше фасулска работа: една мисъл докарваше друга. И докато пръстите ми летяха, приятни, нахълтваха приятни, но съвсем странични идеи — без да прекъсват потока. Като например: „Този откъс е за тебе, Улрик — вече те чувам как се кикотиш“. Или: „Как ще глътне това О’Мара!“ Те съпровождаха мислите ми като игриви делфини. Бях като човека на кормилото, който се дърпа от рибата, прелитаща над главата му. Плавайки с издути платна — корабът се беше килнал застрашително, но следваше стабилно курса си — поздравявах въображаеми преминаващи кораби, размахвах риза във въздуха, подвиквах на птиците, приветствах назъбените скали, възхвалявах Господ за неговата „спасителна и закриляща сила“ и така нататък — Гогол имаше своята тройка, аз имах своя спретнат катер. Кралят на водните пътища — докато траеше магията.