Хенри Милър - Nexus

Зимата на живота, както някой би казал, започва от раждането. Най-трудните години са от една до деветдесет. След това — спокойно плаване.

Лястовиците летят към дома. Всяка носи в човката си троха, мъртва клонка, искрица надежда._ Et pluribus unum._ 58 58 Et pluribus unum (лат.) — от многото само едно (девиз на САЩ). — Бел.прев.

Оркестровата яма се надига, всичките шейсет и четири музиканти са облечени в безупречно бяло. Над тях звездите започват да изгряват през среднощното синьо на купола. Най-великото представление на света предстои да бъде открито — ще има дресирани тюлени, вентрилоквисти и въздушни акробати. Церемониалмайстор е самият Чичо Сам, този дълъг, кльощав, раиран като зебра хуморист, който яха света с краката си като на барон Мюнхаузен и независимо дали ще връхлети вихър, градушка, сняг, слана или сухо гниене, винаги е готов да извика „Кукуригууу!“

В едно ясно и прекрасно утро излизам навън на редовната си разходка и намирам Макгрегър да ме чака на вратата.

— Здрасти! — казва той и включва електрическата си усмивка. — Значи наистина си ти, в плът и кръв! Хванах те най-сетне, а? — Той протяга ръка. — Хен, защо трябва да те причаквам така? Не може ли да отделиш случайно пет минути на стар приятел? От какво бягаш? Иначе как си? Как върви книгата? Имаш ли нещо против да повървя с теб?

— Сигурно хазайката ти е казала, че съм излязъл?

— Как позна?

Тръгнах. Той вървеше до мен в крачка, сякаш бяхме на парад.

— Хен, ти май никога няма да се промениш. — Звучеше съвсем като майка ми — чак да се уплашиш. — Едно време можех да ти се обадя по всяко време през деня и нощта и ти идваше. Сега си писател… важен човек… нямаш време за старите приятели.

— Стига де — срязах го. — Престани. Знаеш, че не е заради това.

— А заради какво?

— Ето какво… Приключих с губенето на време. Тези твои проблеми — аз не мога да ги разреша. Никой не може, освен ти самият. Не си първият зарязан мъж.

— Ами ти! Забрави ли как по цяла нощ ме държеше буден и ми пълнеше ушите с Уна Гифърд?

— Тогава бяхме по на двайсет и една.

— Човек никога не е твърде стар, за да се влюби. На тази възраст е още по-зле. Не мога да си позволя да я загубя.

— Как така не можеш да си го позволиш ?

— Би смачкало егото ми. Човек сега не се влюбва толкова често и толкова лесно. Не искам да я разлюбя, това би било пагубно. Не казвам, че тя трябва да се омъжи за мен, но трябва да знам, че я има… че мога да я докосна. Мога да я обичам от разстояние, ако е нужно.

Усмихнах се.

— Смешно е — точно ти да кажеш такова нещо. Засегнах същата тази тема онзи ден в романа. Знаеш ли до какъв извод стигнах?

— По-добре да избереш безбрачието, предполагам.

— Не, стигнах до същия извод, до който всяко магаре стига… че нищо друго няма значение, освен да продължиш да обичаш. Дори и ако тя се омъжи за някой друг, ти можеш да продължиш да я обичаш. Какво ще кажеш за това?

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш, Хен.

— Точно така. Това е твоята възможност. Повечето мъже се предават. Ами ако тя реши да заживее в Хонконг? Какво общо има разстоянието с това?

— Говориш като някой от „Християнска наука“, пич. Аз не съм влюбен в Дева Мария. Защо да стоя и да я гледам как се изплъзва? Говориш безсмислици.

— Тъкмо в това се опитвам да те убедя. Точно затова няма смисъл да ме натоварваш с проблема си, не разбираш ли? Вече не мислим еднакво. Ние сме стари приятели, които нямат нищичко общо помежду си.

— Наистина ли мислиш така, Хен? — Тонът му беше по-скоро тъжен, отколкото укорен.

— Чуй — казах. — Навремето бяхме дупе и гащи — ти, Джордж Маршал и аз. Бяхме като братя. Това беше много, много отдавна. Случи се какво ли не. Връзката някъде се прекъсна. Джордж улегна — като превъзпитан престъпник. Жена му спечели…

— Ами аз ?

— Ти се зарови в адвокатската си работа, която презираш. Един ден ще станеш съдия, помни ми думата. Но това няма да промени начина ти на живот. Предал си духа. Вече нищо не те интересува, освен ако не е партия покер. И смяташ моя начин на живот за смахнат. Такъв си е, признавам. Но не по начина, по който ти си мислиш.

Отговорът му донякъде ме изненада.

— Доста точно го налучка, Хен. Ние наистина я оплескахме — Джордж и аз. А останалите, ако става въпрос… — Говореше за членовете на Обществото на Ксеркс.

— Никой от нас не стигна доникъде. Но какво общо има всичко това с приятелството? Трябва ли да станем важни фигури в света, за да си останем приятели? На мен ми звучи снобско. Никога не сме се престрували — Джордж и аз — че ще преобърнем света. Ние сме това, което сме. Това не ти ли стига?