Хенри Милър - Nexus

— Те, то…

— Значи нямаш отговор! Преструваш се, че си нещо, което не си. Боиш се да не я подкараш пак постарому. Самоласкаеш се, че си различен, но факт е, че прекалено много приличаш на другите, които нагло презираш. Онова лудо пиколо в асансьора ти се нахвърли. Той те прозря какъв си, нали? Кажи откровено, какво си създал ти със собствените си ръце или с тоя твой разум, с който толкова се гордееш? На двайсет и една години Александър е тръгнал да завладява света, а на трийсет е държал света в ръцете си. Знам, че ти нямаш за цел да завладееш света — но би искал да оставиш драскотина върху него, нали? Искаш да те признаят като писател. Е, кой те спира? Не е горкият Макгрегър, със сигурност. Да, съществува само един грях, както е казал Вивекананда. И това е слабостта. Вземи го присърце, старче… вземи го присърце! Слез от коня! Излез от кулата си от слонова кост и влез в редиците! Може би в живота има нещо повече от писането на книги. Ти втори Ницше ли си? Ти дори още не си ти, разбираш ли го?

Когато стигнах ъгъла на нашата улица, се бях направил на пихтия. Останала ми беше смелост колкото на пор. Още по-лошо, Сид Есен ме чакаше в подножието на стълбите. Цъфтеше в усмивки.

— Милър — каза той, — няма да ти отнемам ценно време. Но не можех да задържа това в джоба си нито минута повече.

Той извади един плик и ми го подаде.

— Какво е това? — попитах.

— Малък спомен от приятелите ти. Онези чернилки смятат, че си върхът. Купи с тях нещо за госпожата. Събрали са малко парици помежду си.

Както бях оклюмал, аха-аха щях да се разплача.

— Милър, Милър — Реб ме обгърна с ръце, — какво ще да правим без теб?

— Няма да ме има само няколко месеца — казах, като се изчервих като глупак.

— Знам, знам, но ще ни липсваш. Ще пиеш ли едно кафе с мен? Няма да те бавя. Трябва да ти кажа нещо.

Върнах се с него на ъгъла, в магазина за сладкиши и канцеларски материали, където се бяхме срещнали за първи път.

— Знаеш ли — каза той, щом седнахме в ъгъла, — почти съм решил да дойда с теб. Ала знам, че ще ти преча.

Малко засрамено отвърнах:

— Май кажи-речи всички страшно искат да заминат за Париж на почивка. И някой ден ще го направят…

— Имах предвид, Милър, че бих искал да го видя през твоите очи — и ме погледна така, че се разтопих.

— Да — казах, без да обръщам внимание на думите му, — един ден няма да е нужно да се качваш на кораб или самолет, за да стигнеш Европа. Трябва да научим само как да преодолеем силата на земното притегляне. Само ще стоиш, а Земята ще се върти под краката ти. Тя се върти бързо, тази стара Земя. — Продължих в същия дух в опит да преодолея неловкостта си. Двигатели, турбини, мотори… Леонардо да Винчи. — А ние се движим като охлюви — завърших. — Дори не сме започнали да използваме магнитните сили, които ни обгръщат. Все още сме пещерни хора, с мотори в дирниците…

Горкият Реб не знаеше как да разбира това. Сърбеше го да каже нещо, но не искаше да бъде неучтив и да ме прекъсне. И затова продължих да дърдоря.

— Опростяване, това ни трябва на нас. Погледни звездите — те нямат мотори. Замислял ли си се някога кое кара тая наша Земя да се върти като топка? Никола Тесла е мислил доста за това, Маркони също. Все още никой не е стигнал до окончателния отговор.

Той ме погледна, напълно объркан. Знаех, че си мислеше за всичко друго, но не и за електромагнетизъм.

— Съжалявам — рекох. — Ти искаше да ми кажеш нещо, нали?

— Да — отвърна той. — Но не искам да…

— Само си мислех на глас.

— Добре тогава… — той прочисти гърло. — Исках да ти кажа само това… ако закъсаш там, не се колебай да ми телеграфираш. Или пък ако искаш да удължиш престоя си. Знаеш къде да ме намериш. — Той се изчерви и извърна глава.

— Реб — казах, като го сръчках с лакът, — ти си просто прекалено добър с мен, по дяволите. А почти не ме познаваш. Искам да кажа, познаваш ме много отскоро. Никой от така наречените ми приятели не би го направил, бас ловя.

На това той отговори:

— Боя се, че не знаеш на какво са способни приятелите ти за тебе. Ти никога не си им дал шанс.

Направо избухнах.

— Аз ли не съм? Човече, толкова много шансове съм им давал, че вече и името ми не щат да чуят.

— Не си ли малко суров към тях? Може би са нямали какво да ти дадат.

— Тъкмо това казваха и те — всичките. Но това не е вярно. Ако нямаш, можеш да вземеш назаем — за приятел. Нали така? Аврам е жертвал сина си, нали?

— Това е било за Йехова.

— Не съм искал от тях жертви. Исках само дреболии — цигари, едно ядене, стари дрехи. Чакай малко, искам да смекча онова, което казах. Имаше изключения. Спомням си едно момче, от моите куриери… това беше, след като напуснах телеграфната компания… когато разбереше, че съм я закършил, ходеше да краде заради мен… Носеше ни пилета, някой зеленчук… Понякога само шоколадче, ако само това е успял да пипне. Имаше и други, бедни като него или смахнати. Те не обръщаха джобовете си, за да ми покажат, че вътре няма нищо. Онези, с които пътувах, нямаха право да ми откажат. Никой от тях не беше гладувал. Не бяхме бедняшка бяла измет. Всичките идвахме от прилични, уютни домове. Не, може би евреинът в теб те кара да си толкова мил и отзивчив, извинявай, че така ти го казвам. Когато един евреин види човек в беда, гладен, обиждан, презиран, той вижда себе си. Той веднага се идентифицира с другия. Не и ние. Ние не сме вкусили достатъчно бедност, нещастие, немилост, унижения. Никога не сме били парии. Ние само си седим и господстваме над останалия свят — така си е.