Хенри Милър - Nexus

От векове не бях се обръщал към Него по този интимен начин. Каква разлика между онези молитви, изтръгнати от чисто отчаяние, когато го призовавах за милост — милост, не благоволение! — и непринудените дуети, родени от разбирането! Странно е, нали, това споменаване на земно-небесната беседа? Това се случваше най-често, когато духът ми беше приповдигнат… когато нямаше причина, запомнете това, да проявявам никакви признаци на дух. Може да звучи нелепо, но често когато жестоката човешка природа ме халосаше между очите, духът ми се издигаше. Когато, като червей, прогризващ пътя си в калта, ми хрумнеше мисълта, може би налудничава, че най-низкото е свързано с най-висшето. Не ни ли казваха като малки, че Господ е видял как врабчето пада? Макар и никога да не повярвах, въпреки това бях впечатлен. („Вижте, аз съм Господ, Бог на всичко живо — има ли за мен нещо непосилно?“) Пълно осъзнаване! Приемливо или не, мисълта беше стигнала далече. Понякога като дете, когато се случваше нещо наистина необикновено, аз възкликвах: „Видя ли това, Господи?“ Колко прекрасно е да мислиш, че Той е там, наблизо, и те чува! Тогава Той беше присъствие, не метафизична абстракция. Духът му просмукваше всичко. Той беше във всичко и над всичко едновременно. А после — докато мислех за това, се усмихнах с най-ангелската си усмивка — а после щеше да дойде време, когато, за да не полудееш напълно и безвъзвратно, трябва просто да го погледнеш (да погледнеш абсурдната, чудовищна природа на нещата) с очите на Създателя, Той, който е отговорен за всичко и го разбира.

Докато траках на машината — сега препусках в галоп — мисълта за Сътворението, за всевиждащото око, за всеобхватното съчувствие, близостта и далечността на Бога ме обгръщаше като воал. Каква шега — да пишеш роман за „измислени“ герои, „измислени“ ситуации! Не беше ли Господарят на вселената измислил всичко? Какъв фарс — да господстваш над това измислено царство! Затова ли бях умолявал Всемогъщия да ми даде дар слово?

Пълната абсурдност на моето положение ме накара да спра. Защо да бързам да завърша книгата? В ума ми тя вече беше завършена. Бях докарал въображаемата драма до въображаемия й край. Можех да си почина малко, провесен над мравкообразното си същество, и да оставя още няколко косъма да побелеят.

Изпаднах отново във вакуума (където Господ е всичко) със сладостното чувство на облекчение. Виждах всичко ясно — земната си еволюция от стадия на ларва до настоящето, и дори отвъд настоящето. За какво или с каква цел беше борбата? С цел съюз. Може би. Какво ли друго можеше да означава това желание да общуваш? Да стигнеш до всеки, високо и ниско, и да получиш отговор — опустошителна мисъл! Да вибрираш вечно, като световната лира. Доста страшно е, ако стигнем до най-далечните изводи.

Може би не исках да кажа точно това. Достатъчно е може би да установиш комуникация с равните си, със сродните си души. Но кои бяха те? Къде бяха? Човек можеше да разбере само ако пусне стрелата.

Сега ми се натрапи една картина. Картина на света като паяжина от магнитни сили. Обсипали тази мрежа като ядра — пламтящите духове на земята, около които различните родове на човечеството се въртяха като съзвездия. Поради това йерархично разпределение на силите и способностите цареше висша хармония. Не бяха възможни никакви раздори. Всички конфликти, всички смутове, всичкото объркване и безредие, към което човек напусто се старае да се приспособи, бяха безсмислени. Разумът, който покриваше вселената, не ги познаваше. Убийствената, самоубийствена, маниакална дейност на земните същества, да, дори и тяхната доброжелателна, тяхната почитана, тяхната човешка, твърде човешка дейност беше илюзорна. В магнитната мрежа самото движение беше нула. Нищо, към което да вървиш, нищо, от което да отстъпваш, нищо, към което да се стремиш. Огромното, безкрайно силово поле приличаше на провесена мисъл, провесена нота. След цяла вечност отсега — а какво беше сега! — някоя друга мисъл можеше да я смени.

Бррр! Тази мисъл предизвикваше студени тръпки. Исках да полегна на пода от нищо и вечно да съзерцавам картината на сътворението.

Скоро ми хрумна, че елементът на сътворение, що се отнася до писането, няма нищо общо с мисълта. „Дървото не търси плодовете си, то ги ражда“. Да пишеш, заключих аз, беше да гарнираш плодовете на въображението, да врастваш в живота на съзнанието като разлистващо се дърво.

Дълбока или не, тази мисъл беше утешителна. С един скок се озовах в скута на боговете. Чувах смях навсякъде около себе си. Нямаше нужда да се правя на Бог. Нямаше нужда да слисвам никого. Вземи лирата и изсвири сребърна нота. Над цялата суматоха, даже над кънтящия смях, звучеше музика. Неспирна музика. Това беше значението на върховния разум, покриващ света.