Хенри Милър - Nexus

Скоро, скъпи европейци, ние ще бъдем при вас в плът и кръв. Идваме — с нашите хубави куфари, паспорти с позлатени краища, стодоларови банкноти, пътнически застрахователни полици, пътеводители, банални мнения, дребни предразсъдъци, недозрели преценки, розови очила, които ни карат да вярваме, че всичко е наред, че всичко накрая се оправя, че Бог е любов, а Разумът е всичко. Когато ни видите такива, каквито сме, когато ни чуете как дърдорим като свраки, ще разберете, че не сте загубили нищо, като сте останали там, където сте. Няма да имате причини да завиждате на свежите ни нови тела, на гъстата ни червена кръв. Пожалете ни — нас, които сме толкова груби, толкова крехки, толкова уязвими, толкова нови — неразтъпкани и лъскави! Ние повяхваме бързо…

Когато дойде времето за заминаването ни, главата ми беше пълна с улици, бойни полета, паметници, катедрали, пролет, растяща като друидска луна, сърцето бие все по-бясно; сънищата ставаха все по-подробни, всяка клетка в тялото ми викаше „осанна“. Сутрин, когато, отровена от парфюма на пролетта, госпожа Сколски отваряше прозорците си, острият глас на Сирота ( Reizei, reizei !) вече ме зовеше. Това не беше добрият стар познат Сирота, а луд муезин, отправящ химни към слънцето. Вече не се интересувах от значението на думите — все едно дали бяха ругатни или вопли, — а сам си измислях собствени. „Приеми благодарностите ни, о, безименно божество…!“ Следвах го като един от посветените, устните ми беззвучно мърдаха в ритъма на неговите думи, люшках се насам-натам, клатех се на пети, пърхах с мигли, посипвах се с пепел, разпръсквах скъпоценни камъни и диадеми във всички посоки, коленичех и с последните зловещи тонове се надигах на пръсти да ги метна към небето. После с вдигната дясна ръка, леко докосващ с върха на показалеца короната на главата ми, бавно щях да се завъртя около оста на блаженството, а устните ми щяха да издават звука на еврейска арфа. Като от дърво, отърсващо се от зимната си премяна, пеперудите се рояха от главата ми и викаха: осанна, осанна на Господ! Благославях Яков и Езекиил и подред Рахил, Сара, Рут и Естер. О, колко стопляща, колко действително изпълваща сърцето беше музиката, носеща се през отворените прозорци! Благодаря ти, скъпа хазайке, още те помня в сънищата си. Благодаря ти, червеношийке, че припламна покрай мен тази сутрин! Благодаря ти, най-тъмни братко, идва твоят ден! Благодаря ти, скъпи Рет, ще се моля за теб в някоя разрушена синагога! Благодаря ви, цветове на ранното утро, че ме почитате с деликтатния си парфюм! Зев, Тот, Гимел, Бимел… слушайте, слушайте , той пее, певецът на певците! Слава на бога! Слава на цар Давид! И на Соломон, блестящ с мъдростта си! Морето се открива пред нас, чайките сочат пътя. Само още един том, любими певецо… висок и пронизващ! Да се разбие в нагръдника на първосвещеника! Да удави писъците на прокълнатите!

И той го направи , моят чудесен-чудесен певец — cantatibus . Благословен да си, о, сине Израилев! Благословен!

— Да не си малко полудял тази сутрин?

— Да, да, такъв съм. Но може да съм и по-луд. Защо не? Когато освободят един затворник от килията му, той защо да не полудее? Излежах шест живота плюс трийсет и пет години и половина и тринайсет дни. Сега ме пускат. Слава богу, не е твърде късно!

Хванах я за двете ръце и се поклоних ниско, сякаш за да започнем менуета.

— Ти, ти беше тази, която ми донесе помилването. Пикай отгоре ми, ако щеш. Ще бъде като благословия. О, какъв лунатик съм бил само!

Наведох се през прозореца и поех дълбока глътка пролет. (Такава сутрин Шели сигурно би избрал да напише писмо.)

— Нещо специално за закуска тази сутрин?

Обърнах се с лице към нея.

— Само си помисли: вече никакво робство, никаква просия, никакво мамене, никакви извинения и убеждавания. Свободни да вървим, свободни да говорим, свободни да мислим, свободни да мечтаем. Свободни, свободни, свободни!

— Но, Вал, скъпи — чу се нежният й глас, — ние няма да останем тук завинаги, нали знаеш.

— Един ден тук е като вечност. А и ти откъде знаеш колко дълъг или колко кратък ще е престоят ни? Може да избухне война. Може да не сме в състояние да се върнем. Кому е известен земният жребий на човека?

— Вал, от мухата правиш слон. Ще е ваканция, нищо повече.

— Не и за мен. За мен е пробив. Аз отказвам да стоя зад решетките. Излежах си времето и излязох тук.

Привлякох я към прозореца.

— Гледай! Гледай натам! Хубаво гледай! Това е Америка. Виждаш ли онези дървета? Виждаш ли онези огради? Виждаш ли онези къщи? А глупаците, които висят на прозорците ей там? Мислиш ли, че ще ги изпусна? Никога! — Започнах да жестикулирам като малоумен. Навирих нос към тях. — Да ви изпуснат вас, тъпаци, вас, мухльовци? Не и това приятелче. Ни-ко-гааа!