Води ни ти, о, нежна светлина!
— Защо не отидеш на театър? — попита тя; бях вече на вратата.
— Може да отида — отговорих. — Гледай да не измътиш нещо, докато се върна.
Импулсивно реших да кажа здрасти на Реб. Може би за последен път стъпвах в ужасното му жилище. (И така си беше.) На минаване покрай вестникарската сергия на ъгъла си купих вестник и оставих монета от петдесет цента в малката паничка. Това беше реванш за петачетата и десетачетата, които бях отмъкнал от слепия вестникар в Бъро хол. Отрази ми се добре, въпреки че бях сложил петдесетте цента в паничката на друг човек. Потупах се по корема за урок.
Реб метеше задното помещение на магазина.
— Я виж кой е тук! — извика той.
— Какво утро, а? Не ти ли се иска да поизлезеш?
— Какво ти се върти в главата? — и той остави метлата встрани.
— Нямам ни най-малка представа, Реб. Просто исках да ти кажа здрасти.
— Не искаш ли да излезеш да покараш?
— Бих искал, ако ти имаше тандем. Или два бързи коня. Но не, не и днес. Днес е ден за разходка, не за езда. — Свих лакти, изпънах врат и изгалопирах до вратата и обратно. — Гледай, те ще ме отнесат далеч, тези крака. Не е необходимо да чакаш да станеш на деветдесет или сто години.
— Изглеждаш в добро настроение — отбеляза той. — Скоро ще се разхождаш по улиците на Париж.
— Париж, Виена, Прага, Будапеща… може би Варшава, Москва, Одеса. Кой знае.
— Милър, завиждам ти.
Кратка пауза.
— Питам се защо не посетиш Максим Горки, докато си там.
— Горки още ли е жив?
— Със сигурност. И ще ти посоча още един човек, когото трябва да потърсиш, въпреки че той вече може да е мъртъв.
— Кой?
— Анри Барбюс.
— Определено бих искал, Реб, но ти ме познаваш… Аз съм стеснителен. Освен това какво извинение бих имал да им се изтърся така, а?
— Извинение ли? — извика той. — Ама защо, те ще са щастливи да се запознаят с теб.
— Реб, мнението ти за мен е преувеличено.
— Глупости! Ще те посрещнат с отворени обятия.
— Хубаво, ще го имам предвид. Сега обаче продължавам нататък. Да отдам последна почит на мъртвите. Доскоро!
През няколко къщи гърмеше радио. Вървеше рекламата „Последната вечеря“ — на покривки за маса, само два долара чифта.
Пътят ми минаваше по Миртъл авеню. Мрачното, запуснато, изпохапано от бълхи Миртъл авеню, прорязано по средата от една ръждива издигната ивица. Въпреки шините и железните трегери слънцето сипеше златни лъчи. След като вече не бях затворник, улиците придобиха друг аспект. Сега бях турист, цялото време си беше мое и можех да хвърля любопитно око на всичко. Изчезнал бе меланхоличният демон, наклоняващ щир борда с тежестта на досадата си. Пред пекарната, където веднъж с О’Мара ядохме яйчена супа, спрях, за да разгледам витрината. Същите стари трошливи сладкиши и ябълкови щрудели, завити със същата стара амбалажна хартия. Естествено, беше немска пекарна. (Леля Мелия винаги афектирано говореше за Konditorei 64 64 Konditorei (нем.) — сладкарница. — Бел.прев.
, в които ходила в Бремен и в Хамбург. Казвам афектирано, защото тя почти не правеше разлика между пасти и други мекосърдечни създания.) Не, в края на краищата не беше чак толкова забравена от Бога улица. Не и ако сте посетители от онази толкова далечна планета Плутон.
Продължих по-нататък и се замислих за семейството на „Буденброкови“ и после за „Тонио Крюгер“. Скъпият стар Томас Ман. Такъв забележителен художник. (Май трябваше да си купя парче Sireuselkuchen 65 65 Streuselkuchen (нем.) — сладкиш, поръсен с настъргано тесто или галета. — Бел.прев.
!) Да, на снимките, на които го бях виждал, приличаше на магазинер. Можех да си представя как пише новелите си в задната стаичка на магазинче за деликатеси, с половин метър навързани саламчета, увити около врата му. Какво би направил само от Мъртъл авеню! Да звънна на Горки, докато съм на тая тема. Нямаше ли да е фантастично? Далеч по-лесно е да си уредиш аудиенция при царя на България. Ако наистина трябваше да се обаждам на някого, вече бях избрал човека: Ели Фор. Чудя се как ли би го приел, ако поискам да му целуна ръката?
Покрай мен издрънча сметосъбирачка. Хвърлих око на големите мустаци на шофьора, докато се втурна напред._ Presto!_ 66 66 Presto (ит.) — бързо. — Бел.прев.
Името прониза ума ми като светкавица. Кнут Хамсун. Да помислим за това: романистът, най-после спечелил Нобелова награда, докато карал сметосъбирачка в тази богоизбрана земя! Ама къде беше — в Чикаго ли? Да, Чикаго. И после се връща в Норвегия и пише „Глад“. Или пък първо беше „Глад“ и после шофьорската работа? Както и да е, той никога не е правел боклук.
Читать дальше