Хенри Милър - Nexus

Той се огледа, като че търсеше бутилката, но улови суровия поглед на жена си, отпусна се в едно кресло и измърмори извинително, че бил губел форма. Никой не каза нищо. Той се прозя шумно.

— Защо не изиграем един шах? — предложи той отегчено.

Госпожа Есен се обади:

— Не тази вечер, моля те!

— Тук е задушно — и той се надигна от креслото. — Ще се поразходя. Да не избягате! Ей сегичка се връщам.

Когато излезе, госпожа Есен се опита да обясни неприличното му поведение.

— Загуби интерес към всичко. Прекалено много време прекарва сам. — Говореше така, сякаш вече беше починал.

Синът се обади:

— Трябва да си вземе почивка.

— Да — допълни дъщерята. — Ще се опитаме да го накараме да посети Палестина.

— Защо не го изпратите в Париж? — предложи Мона. — Там ще живне.

Момчето се разсмя истерично.

— Какво има? — попитах.

Той се разсмя още по-силно. После обясни:

— Ако той замине за Париж, вече няма да го видим.

— Хайде стига! — скастри го майка му.

— Нали го знаеш татко, какъвто си е хахо, а там — момичета, кафенета…

— Как се изразяваш! — скара му се госпожа Есен.

— Ти не го познаваш — сряза я момчето. — Аз го познавам. На него му се живее. И на мен — също.

— Защо не ги изпратите и двамата в чужбина? — предложи Мона. — Бащата ще се грижи за сина, а синът — за бащата.

В този момент на вратата се позвъни. Беше съсед, чул, че ще гостуваме на семейство Есен, и дошъл да се запознае с нас.

— Това е господин Елфенбайн — представи го госпожа Есен. Като че не му се зарадва много.

Със сгънати лакти и сключени длани господин Елфенбайн се приближи да ни поздрави. Лицето му грееше, от челото му капеше пот.

— Каква чест! — възкликна той с лек поклон, после ни стисна ръцете и ги разтърси енергично. — Толкова много съм слушал за вас. Надявам се да ме извините, че се натрапих. Случайно да говорите идиш — или рюс? — той се прегърби и взе да клати глава, а очите му шареха като стрелки на компас. Ухили ми се. — Госпожа Сколски разказва, че сте любител на Кантор Сирота…

Почувствах се като пусната от клетка птичка. Приближих се до господин Елфенбайн и го прегърнах сърдечно.

— От Минск или от Пинск — казах.

— От земята на моабитите — отвърна той.

Той ме погледна лъчезарно и поглади брадата си. Момчето пъхна в ръката му чаша „Кюмел“. На темето на оплешивяващата глава на господин Елфенбайн заблуден кичур коса стърчеше като тирбушон. Той пресуши чашата кюмел и пое предложеното му парче плодов сладкиш. И пак сключи длани на гърдите си.

— Такова удоволствие е — каза той — да се запознаеш с интелигентен неевреин. Неевреин, който пише книги и разговаря с птиците. Който чете руснаците и съблюдава Йом кипур. И има достатъчно ум, та да се ожени за момиче от Буковина… Циганка, без съмнение. И актриса при това! Къде е оня хайлазин, Сид? Пак ли е пиян? — той се огледа наоколо като стар мъдър бухал, готвещ се да забуха. — Ако човек учи цял живот и накрая открие, че е идиот, дали е прав? Отговорът е и да, и не. В наше село казваме, че човек трябва да работи над собствената си глупост, не над чуждата. А в Кабалата пише… Но не сега е моментът да цепим косъма на две. От Минск дойдоха палтата от норка, а от Пинск — само нещастие. Евреинът от коридора е евреин, когото дяволът не смее да докосне. Моше Ехт беше такъв евреин. Братовчед ми, с други думи. Вечно си имаше неприятности с равина. Дойдеше ли зима, заключваше се в хамбара. Правеше сбруи…

Той млъкна рязко и ми се усмихна сатанински.

— В книга Йов… — започнах аз.

— Нека да е „Откровението“ — каза той. — По-ектоплазмична е.

Мона се закикоти. Госпожа Есен дискретно се оттегли. Остана само момчето. Правеше знаци зад гърба на господин Елфенбайн, сякаш въртеше телефонна шайба, прикрепена към слепоочието му.

— Когато започвате нов опус — попита господин Елфенбайн, — на какъв език се молите първо?

— На езика на бащите ни — отговорих мигновено. — Авраам, Исаак, Езекиил, Йеремия…

— И Давид и Соломон, и Рут и Естир — запя той в хармония.

Момчето напълни отново чашата на господин Елфенбайн и той отново я пресуши на един дъх.

— Прекрасен млад гангстер ще стане като порасне — господин Елфенбайн премлясна с устни. — Вече успява да различи нищото от нищото. Трябва да стане маламед — ако е с всичкия си. Спомняте ли си в „Съден и наказан“…

— Имате предвид „Престъпление и наказание“ — поправи го младият Есен.

— На руски това е „Престъплението и неговото наказание“. А сега седни на задния ред и недей да правиш муцуни зад гърба ми. Знам, че съм мешуга, но този господин не знае. Нека сам разбере. Не е ли така, господине? — и той се поклони шеговито.