Всичко продължаваше да върви по мед и масло. Беше почти като в онези първи дни в японското любовно гнездо. Излезех ли на разходка, дори и изсъхналите дървета ме вдъхновяваха. Когато навестявах Реб в магазина му, се връщах зареден с идеи, както и с ризи, вратовръзки, ръкавици и кърпички. Натъкнех ли се на хазайката, вече не ми се налагаше да се притеснявам за просрочения наем. Вече си бяхме изплатили всички сметки и ако поискахме кредит, щяха да ни отпуснат в изобилие. Дори и еврейските празници минаха приятно — пирувахме ту в една, ту в друга къща. Вече беше късна есен, но това вече не ме потискаше като навремето. Единственото, което може би ми липсваше, беше колело.
Бях взел още няколко урока по кормуване и можех по всяко време да кандидатствам за шофьорска книжка. Когато я получех, щях да возя Мона на разходки, както настояваше Реб. Междувременно се бях запознал с негрите наематели. Добри хора, както ми беше казал Реб. Всеки път, когато събирахме наемите, се връщахме вкъщи подпийнали и весели. Един от наемателите, който работеше като митничар, ми предложи да ми дава книги назаем. Притежаваше изумителна библиотека с еротична литература, цялата задигната от пристанището по време на служба. Никога не бях виждал толкова много порнографски книжки и мръсни фотографии. Зачудих се какво ли съдържа Ватиканската библиотека, що се отнася до забранения плод.
От време на време ходехме на театър, обикновено, за да гледаме чуждестранна пиеса — Георг Кайзер, Ернст Толер, Ведекинд, Верфел, Зудерман, Чехов, Андреев… Ирландските актьори бяха пристигнали и донесли със себе си „Юнона и паунът“ и „Плугът и звездите“. Какъв драматург — Шон О’Кейси! Такъв не се е раждал от Ибсен насам.
През слънчевите дни седях във Форт Грийн парк и четях книги — „Безгрижни дни в Патагония“ 23 23 Роман на Уилям Хенри Хъдсън. — Бел.прев.
, „Крака, търбух и зъби“ 24 24 Произведение на Самуел Орниц. — Бел.прев.
или „Трагичното чувство за живота“ 25 25 „Трагичното чувство за живота у хората и у народите“ — произведение на Мигел де Унамуно. — Бел.прев.
. Ако исках да чуя някоя плоча, която нямахме, можех да я взема назаем от Реб или от хазайката. Когато не ни се правеше нищо, двамата с Мона играехме шах. Нея не я биваше много в шаха, но пък и мен не ме биваше. Открих, че е по-вълнуващо да изучаваш партиите в книгите по шах — преди всичко тези на Пол Морфи. Или дори да четеш за еволюцията на играта или за интереса към нея от страна на исландците и малайците.
Дори и мисълта да се видя с нашите — за Деня на благодарността — не можеше да ми развали настроението. Сега можех да им кажа — и щеше да бъда лъжа само наполовина — че ми е възложено да напиша книга. Че ми плащат за труда. Как щеше да ги погъделичка това! Бях изпълнен единствено с добри мисли. Всички хубави неща, които ми се бяха случили, изплуваха на повърхността. Искаше ми се да седна и да пиша за това и онова, да благодаря на него или на нея за всичко, което бяха направили за мен. Защо не? Имаше и места, на които бих могъл да изкажа благодарности — задето ми бяха донесли мигове на блаженство. Толкова бях оглупял, че един ден специално отидох в Медисън Скуеър Гардън и поднесох мълчаливи благодарности на стените за славните мигове, изживени в миналото, докато гледах как Бъфало Бил и неговите индианци се веселят, за честта да гледам как Джим Лопдос, малкият Херкулес, премята поляк великан през главата си, за продължаващите шест дни състезания с колела и небивалите подвизи на издръжливостта, които бях видял с очите си.
В тези безгрижни настроения, както бях отворен към небето, чудно ли е, че когато на влизане или излизане се натъкнех на госпожа Сколски, тя спираше и ме гледаше опулено, като се спирах да си побъбрим? Паузи от по три четвърти час, понякога и по час, през който сипех заглавия на книги, чуждоземни улици, мечти, пощенски гълъби, влекачи, каквото и да е, каквото ми хрумнеше, и като че всичко това прииждаше наведнъж защото бях щастлив, спокоен, безгрижен и в най-добро здраве. Макар че никога не й давах фалшиви аванси, и аз, и тя знаехме, че трябва само да я прегърна, да я целуна, да я гушна, да я накарам да се почувства жена, не хазайка. „Да“ — казваше тя, но с гърдите си. „Да“. Винаги да. Ако й кажех „Вдигни си полата и ми покажи катеричката си!“, пак щеше да каже да. Но бях достатъчно разумен да избягвам подобни глупости. Бях доволен да си остана такъв, какъвто изглеждах — възпитан, разговорлив и малко необикновен (за неевреин) наемател. Тя можеше да ми се появи гола с чиния Kcirtojfelkldse 26 26 Kurtoffelklftsc (нем.) — картофени кюфтета. — Бел.прев.
залети с тъмен сос, и аз с пръст нямаше да я пипна.
Читать дальше