Хенри Милър - Nexus

— Може би невинаги ще се разпознаеш, но ето какво ти обещавам: когато приключа с портрета ти, никога няма да бъдеш забравена.

Това като че ли я трогна.

— Звучиш ужасно самоуверено — каза тя.

— Имам основание. Тази книга аз съм я изживял. Мога да започна отвсякъде и да се ориентирам. Тя е като поляна с хиляди пръскачки — трябва само да завъртя кранчето. — Чукнах се по главата. — Всичко е вътре, написано с невидимо… искам да кажа неизличимо… мастило.

— Ще кажеш ли истината за нас?

— Разбира се. За всички, не само за нас.

— А мислиш ли, че ще се намери издател за такава книга?

— За това не съм мислил — отвърнах. — Първо трябва да я напиша.

— Надявам се, че първо ще завършиш романа?

— Абсолютно. Може би дори и пиесата.

— Пиесата? О, Вал, би било чудесно.

Това сложи край на разговора.

Отново ми мина тревожната мисъл: колко време ще продължи този мир и покой? Така, както вървеше, беше прекалено хубаво. Сетих се за Хокусаи, за възходите и паденията му, за това как си е сменил адреса деветстотин четиридесет и седем пъти, за постоянството му, за невероятната му продуктивност. Какъв живот! А аз, аз бях само на прага. Само ако доживеех деветдесет или сто години, щях да имам какво да покажа като плод на мъките си.

И друга, почти толкова тревожна мисъл, мина през главата ми. Ще напиша ли никога нещо сносно?

Отговорът, който веднага ми дойде на устата, беше: Заеби!

И друга мисъл ми хрумна. Защо съм така обсебен от истината?

И отговорът също дойде, ясен и чист. Защото съществува само истината и нищо друго освен истината.

Но един съвсем слабичък гласец възрази: Литературата обаче е нещо друго.

Тогава по дяволите литературата! Книгата на живота — това щях да напиша.

И с чие име щях да я подпиша?

С името на Създатели.

Това като че реши въпроса.

Мисълта един ден да се заловя с такава книга — книгата на живота — ме накара да се въртя цяла нощ. Тя беше там, пред затворените ми клепачи — като легендарната Фата Моргана. Сега, когато се бях заклел да я претворя в реалност, тя се издигаше далеч по-огромна, далеч по-трудна за осъществяване, отколкото преди, когато говорех за нея. И наистина изглеждаше съкрушителна. Въпреки това бях сигурен в едно — след като я започнех, всичко щеше да върви гладко. Нямаше да се наложи да изстисквам капчици и струйки. Мислех за първата книга, която написах, за онези дванайсет куриери. Какъв провал! Оттогава бях напреднал малко, макар и да не го знаеше никой освен самия мен. Но какво похабяване на материала беше тя! Трябваше да избера за тема всичките онези осемдесет — сто хиляди души, които бях назначавал и уволнявал през онези кипящи, космозаразни години. Нищо чудно, че постоянно си губех гласа. Да говориш с толкова много хора — това си беше чист подвиг. Но не бяха само разговорите — а и лицата им, израженията им — скръб, гняв, измама, лукавство, злоба, предателство, благодарност, завист и така нататък — сякаш вместо с хора си имах работа с тотемни същества: лисицата, рисът, чакалът, гарванът, лемингът, свраката, гълъбът, мускусният бик, змията, крокодилът, хиената, мангустата, бухалът… Образите им все още бяха свежи в паметта ми — добрите и лошите, лъжците и измамниците, сакатите, маниаците, скитниците, играчите, кръвопийците, извратеняците, светците, мъчениците, всички те — обикновените и необикновените. Чак до един лейтенант от конната гвардия, с лице, така обезобразено — от Червените или от Черните — че когато се смееше, плачеше, а когато плачеше — ликуваше. Когато се обръщаше към мен — обикновено, за да се оплаче — той заемаше стойка мирно, сякаш той беше конят, а не гвардеецът. И гъркът с издължено конско лице, безспорно учен, който искаше да чете от „Прикованият Прометей“ — или не беше ли „Освободеният“? Защо, колкото и да го харесвах, той вечно събуждаше презрението и насмешката ми? Колко по-интересен и симпатичен беше онзи разноглед египтянин, дето мислеше само за секс? Вечно се киснеше в гореща вода, особено ако пропуснеше да удари една-две чекии дневно. Ами онази лесбийка, Илиада , както се представяше — защо Илиада? Толкова хубава, толкова скромна, толкова свенлива… и отлична музикантка. Знам го, защото един ден тя донесе цигулката си в канцеларията и ми посвири. И след като изпълни репертоара си от Бах, Моцарт и Паганини, има наглостта да ме осведоми, че й било писнало да бъде лесбийка и искала да стане курва. Та не бих ли бил така добър да й намеря по-добро място за работа, та да посъбере малко клиентела.