Хенри Милър - Nexus

— Така ли? Разкажи ми. Какво точно каза той?

Тя самата беше толкова смаяна, че не си спомняше много. Седнахме да вечеряме.

— Хапни малко и ще се сетиш — подканих я.

— О, да! — възкликна тя. — Това си го спомням… Каза, че му напомняло малко за ранния Мелвил… както и за Драйзер.

Преглътнах.

— Да, и за Лафкадио Хърн.

— Какво? И него ли е чел Татенцето?

— Казах ти, Вал, той много е чел.

— Мислиш ли, че те баламосва?

— В никакъв случай. Беше ужасно сериозен. Наистина е заинтригуван, казвам ти.

Налях вино.

— Татенцето ли го купи?

— Не, аз.

— Откъде знаеш, че е било любимото вино на Наполеон?

— Продавачът ми го каза.

Отпих голяма глътка.

— Е?

— Никога не съм пил по-добро. И Наполеон го е пил всеки ден? Късметлията му с късметлия!

— Вал — рече ми тя. — Трябва малко да ме обучиш как да отговарям на някои въпроси, които Татенцето ми задава.

— Мислех, че знаеш всички отговори.

— Днес той ми говореше за граматика и реторика. Нищичко не разбирам от граматика и реторика.

— Нито пък аз, да си кажа честно. Нали си учила? Щом си завършила „Уелсли“, все трябва да знаеш нещо…

— Знаеш, че никога не съм учила в колеж.

— Каза, че си учила.

— Може би, когато се запознахме. Не исках да ме мислиш за невежа.

— По дяволите — казах. — За мен нямаше да има значение, ако ще да не си завършила и прогимназия. Образованието не е нещо, което уважавам. Тази работа с граматиката и реториката си е чиста глупост. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Особено ако си писател.

— Но да предположим, че той ми посочи грешки. Тогава какво?

— Кажи му: „Може и да си прав. Ще си помисля.“ Или още по-добре — „Ти как би се изразил?“ И тогава той ще трябва да се защитава, разбираш ли?

— Понякога ми се иска ти да беше на моето място.

— И на мен. Тогава щях да знам дали този будала е искрен или не.

— Днес — продължи тя, като пропусна забележката ми покрай ушите си — той ми говореше за Европа. Сякаш четеше мислите ми. Говореше за американските писатели, живели и учили в чужбина. Каза, че било важно да живееш в подобна атмосфера, че тя подхранвала душата.

— И какво каза още?

Тя се поколеба, преди да го признае.

— Каза, че ако завърша книгата, щял да ми даде пари да поживея в Европа година-две.

— Чудесно — казах. — Ами сакатата ти майка? С други думи — аз.

И за това беше помислила.

— Сигурно ще ми се наложи да я убия. — Додаде, че с колкото и да се бръкне той, без съмнение ще стигне и за двама ни. Татенцето беше щедър.

— Разбираш ли — каза тя, — не сбърках за Татенцето. Вал, не искам да те натискам, но…

— Ти се иска да побързам и да завърша книгата?

— Да. Според теб колко време ще отнеме?

Казах, че нямам ни най-малка представа.

— Три месеца?

— Не знам.

— Ясно ли ти е какво трябва да направиш?

— Не.

— Това не те ли безпокои?

— Разбира се, че ме безпокои. Но какво да направя? Напредвам, доколкото мога.

— И няма да излезеш от пътя?

— Ако изляза, пак ще вляза. Поне така се надявам.

— Не ти ли се ходи в Европа?

Преди да отговоря, я изгледах продължително.

— Дали ми се ходи в Европа? Жено, на мен ми се ходи навсякъде — Азия, Африка, Австралия, Перу, Мексико, Сиам, Арабия, Ява, Борнео… Също и в Тибет, в Китай. Потеглим ли, не искам да се връщам никога. Искам да забравя дори, че съм роден тук. Искам постоянно да съм в движение, да скитам, да обикалям света. „Искам да стигна края на всеки път…“

— А кога ще пишеш?

— Докато пътувам.

— Вал, ти си мечтател.

— Такъв съм. Но съм активен мечтател. Има разлика.

После додадох:

— Всички ние сме мечтатели, само че някои от нас се събуждат навреме, за да запишат няколко думи. Искам да пиша, разбира се. Но не мисля, че това е всичко на света и друго няма. Как да се изразя? Писането е като акането насън. Акото е превъзходно, няма спор, но първо идва животът, после акото. Животът е промяна, движение, дирене… вървене напред към срещата с непознатото, неочакваното. Само малцина могат да кажат за себе си „Живях“! Тъкмо затова са книгите — за да могат хората да живеят косвено. Но когато и авторът също живее косвено…

Тя ме прекъсна:

— Понякога, когато те слушам, Вал, ми се струва, че искаш да изживееш хиляда живота наведнъж. Вечно си неудовлетворен — от живота сам по себе си, от себе си, кажи-речи от всичко. Ти си монголец. Мястото ти е в средноазиатските степи.

— Знаеш ли — бях започнал да се вълнувам, — една от причините да се чувствам толкова разглобен е, че в мен има по малко от всичко. Мога да се поставя във всеки период и да се чувствам като у дома си. Когато чета за Ренесанса, се чувствам като ренесансов човек. Когато чета за някоя китайска династия, се чувствам точно като китаец от онази епоха. Каквато и да е расата, периодът, народът — египтяни, ацтеки, индуси или халдейци, аз напълно се разтварям в него, а светът е винаги пищен и пъстроцветен и чудесата му нямат край. За това копнея аз — за свят, създаден за човека, свят, откликващ на мислите, на мечтите, на копнежите на човека. Онова, което ме дразни в този наш американски живот, е, че убиваме всичко, до което се докоснем. Говориш за монголите и хуните — в сравнение с нас те са били рицари. Тази земя е противна, пуста, безнадеждна. Виждам сънародниците си през очите на своите предци. Прозирам напълно през тях — и те са кухи, проядени от червеи…