Хенри Милър - Nexus

От напрежението се изпотих за нула време.

— Добре — каза той. — Да потегляме. Скоро ще излезем на магистралата и ще й отпусна юздите. Бърза е като вятъра — ще видиш… О, между другото, ако се паникьосаш и не знаеш какво да правиш, просто изгаси мотора и удари спирачки.

Щом излязохме на скоростната магистрала, лицето му грейна. Нахлупи каскета над очите си.

— Дръж се! — изкомандва той и фшшшшт! — полетяхме. Стори ми се, че не се докосваме до земята. Погледнах спидометъра — осемдесет и пет мили в час. Той даде още газ.

— Може и сто да вдигне, и няма да го усети. Не се тревожи, държа я здраво.

Не казах нищо — само се стегнах и притворих очи. Когато слязохме от магистралата, предложих да поспрем за няколко минутки, да си поизпъна краката.

— Забавно беше, нали? — кресна Реб.

— Ха на бас.

— Някоя неделя — продължи той — като съберем наемите, ще те заведа в един ресторант — там готвят великолепни патенца. Или пък можем да отидем в Ийст Сайд в една полска гостилница. А какво ще кажеш за еврейски гозби? Както кажеш. Твоята компания ми е толкова приятна.

В Лонг Айлънд Сити се отклонихме да купим провизии: херинга, пушена бяла риба, соленки, Lachs , кисели краставички, царевичен хляб, сладко масло, мед, орехи и лешници, огромни глави червен кромид, чесън, каша и така нататък.

— И да не правим друго, хапваме добре — каза той. — Добра храна, добра музика, добър разговор — какво ли друго му трябва на човек?

— Добра съпруга, може би — изтърсих аз доста необмислено.

— Съпругата ми е добра, но темпераментите ни не си пасват. За нея аз съм твърде обикновен. Прост работник.

— На мен не ми правиш такова впечатление — отбелязах.

— Налягам си парцалките… Май остарявам. Някога раздавах добри юмруци. И това ми навлече купища бели. Много играех и на комар. Лошо е да имаш жена като моята. Между другото, залагаш ли на коне? Аз все още залагам по нещичко чат-пат. Не мога да ти обещая да те направя милионер, но винаги мога да ти удвоя парите. Като решиш, казвай. При мен парите ти са на сигурно място, запомни.

Навлизахме в Грийнпойнт. Гледката на бензиновите резервоари предизвика у мен пристъп на сантименталност. Тук-таме се виждаха църкви — като извадени от Русия. Имената на улиците ставаха все по-познати.

— Имаш ли нещо против да спрем на улица „Дево“ №181? — попитах.

— Разбира се, защо не? Някои познат ли живее там?

— Живееше навремето. Първата ми любима. Ще ми се да хвърля един поглед на къщата, това е.

Той механично натисна педала на газта. Червената светлина на светофара ни гледаше в очите. Той премина.

— За мен пътните знаци не значат нищо — каза той, — но недей да следваш примера ми.

На №181 слязох, свалих шапка (все едно отивах на гроб) и се приближих до парапета пред полянката. Погледнах към прозорците на салона. Щорите бяха спуснати, както винаги. Сърцето ми затупка също като преди години, когато, гледайки прозорците, се надявах и се молех да съзра сянката й да преминава. Само за един-два кратки мига оставах там и побягвах. Понякога обикалях квартала три-четири пъти — за всеки случай. (Горкичкият мръсник — рекох си. — Ти все още обикаляш този квартал.)

Щом се обърнах към колата, вратата на мазето щракна и възрастна жена подаде глава оттам. Отидох при нея и с разтреперан глас попитах дали някой от семейство Гифърд все още живее в квартала.

Тя ме погледна втренчено, сякаш виждаше привидение — поне така ми се стори — и отговори:

— Не, за бога! Те се преместиха още преди години!

Замръзнах.

— Защо — продължи тя. — Познавахте ли ги?

— Да, едно момиче от семейството, но не мисля, че ще ме помни. Уна, така се казваше. Знаете ли какво е станало с нея?

— Заминаха за Флорида. („Заминаха“, каза. Не „замина“.)

— Благодаря. Много ви благодаря! — Свалих й шапка като на милосърдна сестра.

Щом хванах дръжката на вратата, тя се провикна подире ми:

— Господине, господине! Ако искате да разберете нещо повече за Уна, надолу по улицата живее една жена, тя може да ви каже…

— Карай да върви — казах. — Не е важно.

Сълзите напираха в очите ми, колкото и глупаво да беше.

— Какво става? — попита Реб.

— Нищо, нищо. Само спомени.

Той отвори жабката и измъкна оттам плоско шише. Ударих една глътка от цяра за всичко. Беше чиста огнена вода — закашлях се.

— Винаги помага — каза той. — По-добре ли си сега?

— Ха на бас. — И в следващия, миг се усетих да казвам: — Божичко! Само като си помисля, че човек може все още да чувства това. Не го проумявам! Какво ли щеше да стане, ако тя се беше появила с детето си? Боли. Все още боли. Не ме питай защо. Тя беше моя, само това мога да ти кажа.