Хенри Милър - Nexus

— Не, но ходихме в Малмезон. И без малко да видя екзекуция.

— Май не си изпуснала много, нали?

Колко жалко, мислех си, докато тя бърбореше, че подобни разговори се случват толкова рядко. Онова, което ми доставяше най-голяма наслада беше тяхната раздробена, калейдоскопична природа. Често в паузите между репликите отговарях наум в пълен разрез с думите, излизащи от устата ми. Допълнителна пикантност внасяше, разбира се, атмосферата на стаята, разхвърляните наоколо книги, жуженето на муха, позата на тялото й, удобната кушетка. Нищо не трябваше да се утвърждава, постулира или поддържа. Ако една стена се рушеше, тя се рушеше. Мислите се подхвърляха като вейки в ромолящия поток. Русия: дали пътят все още дими под колелата ти? Кънтят ли мостовете, когато ги прекосяваш? Отговори? Каква нужда имаше от отговори? Ах, твоите коне! Какви коне! Какъв разум в разпенените уста?

Докато се готвех да си лягам, изведнъж си спомних, че същата сутрин бях видял Макгрегър. Споменах го, докато тя ме прескачаше, за да се плъзне между чаршафите.

— Надявам се, че не си му дал адреса ни — каза тя.

— Не разговаряхме. Той не ме видя.

— Това е добре — каза тя, докато ме хващаше за кура.

— Кое е добре?

— Че не те е видял.

— Мислех, че говориш за нещо друго.

Често, когато излизах да подишам свеж въздух, се отбивах при Сид Есен да си побъбрим. Само веднъж видях в магазина да влиза клиент. И зиме, и лете вътре беше тъмно и хладно — температура тъкмо като за съхраняване на трупове. Двете витрини бяха претъпкани с ризи, избелели от слънцето и наплюти от мухи.

Обикновено той седеше в задната част на магазина и четеше на мижава електрическа крушка, провесена от тавана на дълъг кабел. От него висяха мухоловки на дълги ленти. Беше си направил удобно кресло от една седалка на кола, сложена върху два сандъка. До тях имаше плювалник, който използваше, когато дъвчеше тютюн. Обикновено между зъбите си стискаше мръсна лула, понякога миризлива пура. Големия, тежък каскет махаше само на лягане. Яката на сакото му беше вечно побеляла от пърхот, а когато се секнеше — правеше го често, сякаш тръбеше слон — използваше синя карирана кърпа, цял метър широка.

Близкият тезгях беше отрупан с купчини книги, вестници и списания. Сменяше ги според настроенията си. Освен тези четива винаги имаше и кутия фъстъци, в която бъркаше, като се развълнува. По пълнотата му си личеше, че обича да си похапва. На няколко пъти ми каза, че жена му била божествена готвачка. Доколкото схванах, това беше най-привлекателната й страна. Макар той винаги да допълваше и колко била начетена.

По което и време да наминех, той вечно вадеше бутилка. „Само глътчица“ — казваше той и размахваше плоско шише шнапс или бутилка водка. Приемах да пийна едно, за да му угодя. Ако направех физиономия, той казваше: „Май не го обичаш много, а? Защо не пробваш глътка ръжено уиски“?

Една сутрин, докато пийвахме ръжено уиски, той отново изказа желанието си да ме научи да шофирам. „Три урока — повече не ти трябват — заяви той. — Няма никакъв смисъл колата да стои така. Хванеш ли му веднъж цаката, ще пощурееш по карането. Виж, защо не направим една обиколка в събота следобед? Ще намеря някой да пази магазина.“

Такова желание имаше, така настояваше, че не можах да му откажа.

Идната събота се срещнахме в гаража. Големият автомобил с четири врати беше паркиран до тротоара. Само от един поглед разбрах, че ще ми дойде множко. Ала се налагаше да го преживея. Заех мястото си зад волана, превключих скоростите, запозна ме с газта и спирачките. Урокът беше кратък. Още инструкции щяха да последват, след като излезем извън града.

Зад волана Реб се превърна в съвсем друг човек. Сега той беше цар. Накъдето и да се бяхме запътили, пътувахме нататък с пълна газ. Още на половината път ме заболяха бедрата от натискане на спирачките.

— Виждаш ли — той пусна волана и с двете си ръце, за да жестикулира — нищо работа! Сама върви! — Той отпусна педала на газта и ми показа как се използва ръчният регулатор. Все едно караш локомотив.

В покрайнините на града поспряхме тук-там, за да съберем някои наеми. Той притежаваше няколко къщи тук и навсякъде наоколо. Всичките в западнали квартали. Във всичките живееха негърски семейства. Наемите трябвало да се събират всяка седмица, обясни ми той. Цветнокожите не можели да се оправят с парите.

На един празен парцел близо до една от тези бараки той ми даде по-нататъшни инструкции. Този път — как се завива обратно, как се спира внезапно, как се паркира. И как се връща на заден. Връщането на заден било много важно, така каза.