Хенри Милър - Nexus

Легнах си, като си държах едното око отворено, в случай че се пробва с неговите номера. Но той не се пробва. Очевидно беше отвратен от мен — или може би смяташе, че малко търпение ще свърши работа. Както и да е — не мигнах цяла нощ. Мятах се до зори, после станах много тихо и се облякох. Докато си обувах панталоните, съзрях копие на „Одисей“. Грабнах го, седнах до прозореца и прочетох монолога на Моли Блум. Почти се изкушавах да си тръгна с книгата. Вместо това ми хрумна по-добра идея. Излязох на пръсти в коридора, където беше гардеробът, отворих го внимателно и пребърках джобовете му и портфейла. Намерих само седем долара и малко дребни. Взех ги и се чупих…

— И никога повече не го видя?

— Не, никога повече не отидох в този ресторант.

— Вал, да речем, че той ти беше предложил пари за път, ако…

— На този въпрос ми е трудно да отговоря. Оттогава често съм се чудил. Знам, че никога не бих го преживял, дори и заради тебе. В подобни обстоятелства е по-лесно да си жена.

Тя се разсмя. Смееше се и се смееше.

— Кое е толкова смешно? — попитах.

— Ти! — извика тя. — Досущ като мъж!

— Как така? Би ли предпочела да бях отстъпил?

— Не казвам това, Вал. Казвам само, че реагира по типично мъжки начин.

Изведнъж се сетих за Стася и безумните й изстъпления.

— Така и не ми каза — рекох — какво се случи със Стася. Заради нея ли изпусна кораба?

— Кой ти пусна тая муха? Казах ти как се получи така, че изпуснах кораба, не си ли спомняш?

— Точно така, каза ми. Но аз не те слушах много внимателно. Както и да е, странно, че толкова време не ти се обажда никаква. Къде предполагаш, че е?

— Сигурно в Африка.

— В Африка?

— Да, последния път ми се обади от Алжир.

— Хмммм.

— Да. Вал, за да се върна при тебе, трябваше да обещая на Роланд — мъжът, които ме заведе във Виена, че ще отплавам с него. Съгласих се при условие че ще пратим на Стася пари, за да напусне Африка. Той не го направи. Едва в последния момент го разбрах. Тогава нямах пари да ти телеграфирам за закъснението. Както и да е, не пътувах с Роланд. Изпратих го обратно в Париж. Накарах го да се закълне, че ще намери Стася и ще я доведе жива и здрава у дома. Това е всичко.

— И той, разбира се, не го направи?

— Не, той беше слабо, покварено създание — само за себе си го беше грижа. Зарязал Стася и нейния австриец сред пустинята, когато пътят станал твърде труден. Оставил ги без пукнат грош. Когато разбрах, искаше ми се да го убия…

— И това е всичко, което знаеш?

— Да. Доколкото знам, тя вече може и да е мъртва.

Станах да потърся цигара. Намерих пакета върху отворената книга, коя го четох през деня.

— Чуй това — казах и прочетох отбелязания от мен пасаж: — „Целта на литературата е да помага на човека да се опознае, да укрепи вярата му в себе си и да го подкрепя в стремежа му към истината…“

— Легни — примоли се тя. — Искам да те слушам как говориш, не как четеш.

— Ура за Карамазови!

— Престани, Вал! Хайде да поговорим още, моля те.

— Добре тогава. Какво ще ми кажеш за Виена? Посети ли чичо си, докато беше там? Почти нищичко не си ми разказала за Виена, разбираш ли? Знам, че темата е деликатна… Роланд и така нататък. И все пак…

Тя обясни, че не останали много във Виена. Освен това не би и мечтала да посети роднините си, без да им даде пари. Роланд не бил от онези, които раздават пари на бедни роднини. Ала тя го карала да пръска пари винаги, когато срещнат художник в нужда.

— Хубаво! — похвалих я. — А срещна ли някоя от знаменитостите в света на изкуството? Пикасо например, или Матис?

— Първият човек, с когото се запознах — отговори тя — беше Задкин, скулпторът.

— Ама наистина ли? — възкликнах.

— Да, а после с Едгар Варез.

— Кон е той?

— Композитор. Прекрасен човек, Вал. Ти би го обожавал.

— Кой още?

— Марсел Дюшан. Разбира се, знаеш кой е той?

— Бих казал да. Що за човек е той?

— Най-цивилизованият човек, когото някога съм срещала — незабавно отговори тя.

— Това казва много.

— Знам, Вал, но е истина. — Тя продължи и ми разказа за другите, с които се е запознала, творци, за които не бях чувал… Ханс Райхел, Тиханий, Мишонз, всичките живописци. Докато тя говореше, си отбелязах наум хотела, в който се беше установила във Виена — хотел „Мюлер“ на Грабен. Ако някога попадна във Виена, ще трябва някой ден да погледна хотелския регистър и да проверя под какво име се е регистрирала.

— Не си ходила на гроба на Наполеон, предполагам?