Хенри Милър - Nexus

Взех бутилката „Гевре-Шамбертен“ и напълних чашите. Имаше достатъчно за една яка глътка.

— За Наполеон! — казах. — Човек, изживял пълноценно живота си.

— Вал, понякога ме плашиш, като заговориш за Америка. Наистина ли толкова я мразиш?

— Може и да е любов — отвърнах. — Любов наопаки. Не зная.

— Надявам се, няма да сложиш нищо от това в романа.

— Не се тревожи. Романът ще е също толкова нереален, колкото и земята, от която идва. Няма да се налага да казвам „Всички герои в тази книга са измислени“ или каквото там пишат по книгите. Никой няма да разпознае никого, а най-вече авторът. Хубаво, че ще излезе под твое име. Каква шега, ако излезе бестселър! Ако репортерите вземат да се тълпят пред вратата да интервюират тебе !

Тази мисъл я ужаси. Изобщо не й се струваше смешно.

— О — продължих, — преди малко ме нарече мечтател. Нека ти прочета един абзац — кратък е — от „Хълмът на мечтите“. Трябва да прочетеш някога тази книга — тя е просто мечта.

Отидох до лавицата за книги й отворих на намисления от мен абзац.

— „Той тъкмо говореше за «Лисидас» 22 22 „Лисидас“ (1638) елегия от Джон Милтън. — Бел.прев. на Милтън“ — защо това е вероятно най-съвършеното съществуващо литературно произведение. Но Машен казва: „Литературата е чувственото изкуство за създаване на изтънчени впечатления чрез думи.“ Но ето го абзаца… веднага след това: „И все пак имаше нещо повече. Освен логическата мисъл, която често е пречка, досадно, макар и неотделимо качество, освен усещането, носещо винаги удоволствие и наслада, освен тях съществуват и неопределимите, неизразими образи, които всяка изящна словесност извиква в ума. Също както химикът в своите експерименти понякога се смайва, откривайки неизвестни, неочаквани елементи в тигела или гърнето, също както светът на материалното е смятан от някои за тънък воал над нематериалната вселена, така онзи, който чете прекрасна проза или стихове осъзнава внушения, неизразими чрез думи, които не произтичат от логиката на разума, които са по-скоро успоредни на чувствената наслада, отколкото свързани с нея. Така разкритият свят е по-скоро свят на мечтите, по-скоро свят, в който понякога живеят децата, появяващ се за миг и изчезващ в следващия, свят, непостижим за изразяване и анализ, не принадлежащ нито на разума, нито на сетивата…“

— Прекрасно е — каза тя, щом оставих книгата. — Но ти не се опитвай да пишеш така. Остави Артър Махен да пише така, щом иска. Ти пиши по свой си начин.

Седнах отново на масата. До кафето ми беше оставена бутилка „Шартрьоз“. Налях един напръстник от огнено-зеления ликьор в чашата си и казах:

— Сега липсва само едно: харем.

— Ликьорът е от Татенцето — каза тя. — Толкова му харесаха страниците.

— Да се надяваме, че ще хареса също толкова и следващите петдесет.

— Ти не пишеш тази книга за него, Вал. Пишеш я за нас.

— Така е — съгласих се. — Понякога забравям.

Сетих се, че още нищо не съм й казал за общата идея на истинската книга.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започнах. — Или може би не бива? Може би трябва да го запазя още малко за себе си.

Тя ми се примоли да не дразня любопитството й.

— Добре, ще ти кажа. То е за книгата, която имам намерение да напиша един ден. Написах ти дълго писмо за нея, докато беше във Виена или Господ знае къде. Не можах да изпратя писмото, защото не ми даде адрес. Да, това наистина ще бъде книга… огромна. За тебе и мен.

— Не запази ли писмото?

— Не, скъсах го. По твоя вина! Но пазя бележките. Само че още няма да ти ги показвам.

— Защо?

— Защото не искам забележки. Освен това, ако говорим за книгата, можеш никога да не я напиша. Освен това има неща, които не искам да знаеш, докато не съм ги написал.

— Можеш да ми се довериш — каза тя и започна да ме умолява.

— Няма смисъл — отсякох. — Ще трябва да чакаш.

— Ами ако записките се загубят?

— Мога да ги пренапиша. Това не ме притеснява ни най-малко.

Тя започваше да се муси. В края на краищата, щом книгата беше и за нея, а не само за мен… И така нататък. Но останах непоклатим.

Знаех много добре, че тя ще преобърне къщата с краката нагоре, за да докопа записките, и затова й дадох да разбере, че съм ги оставил у нашите.

— Сложих ги на място, където те никога няма да ги намерят — заявих. По погледа й разбрах, че тя не се хвана на това. Каквото и да беше намислила, тя се престори на примирена, решена да не мисли повече за това.

За да разведря атмосферата, й казах, че ако някога книгата бъде написана и види бял свят, тя ще бъде обезсмъртена. И тъй като това прозвуча малко като изхвърляне, додадох: