Хенри Милър - Nexus

Как изобщо съм успял да ги пропусна в книгата за куриерите, всички тия великолепни случаи на ранна деменция, тези скитници сред звездите, тези брилянтни специалисти по логика, тези епилептици, покрити с белези от битки, крадци, сводници, курви, разпопени свещеници и ученици, изучаващи Талмуда, Кабалата и свещените книги на Изтока? Романи! Сякаш човек можеше да опише в роман такива неща, такива екземпляри! Къде в подобно произведение би могъл да сложиш сърцето, дроба, очния нерв, панкреасът или жлъчката? Те не бяха измислени, те бяха живи — всеки един от тях, и освен че бяха разядени от болести, те всеки ден ядяха и пиеха, пишкаха, ходеха по голяма нужда, развратничеха, крадяха, убиваха, даваха фалшиви показания, предаваха ближните си, натирваха децата си да работят, сестрите си — да блудстват, майките си — да просят, бащите си — да продават връзки за обувки или копчета за яки и да носят вкъщи фасове, стари вестници и няколко медни монетни от тенекиеното канче на слепеца. Какво място има за такива постъпки в един роман?

Да, беше прекрасно да се връщам от градското кметство в някоя снежна нощ, след като съм слушал как свирят „Малка симфония“. Толкова цивилизовано беше там вътре, такива дискретни аплодисменти, такива просветени коментари. А сега — лекото докосване на снега, таксита, които спират и се стрелват нанякъде, светлините блещукат и се разсипват на парченца като ледени висулки, а мосю Барер и малката му групичка се измъкват през задния вход, за да дадат частен рецитал в дома на някой богат жител на Парк авеню. Хиляди пътеки тръгват от концертната зала и по всяка от тях една трагична фигура тихо следва съдбата си. Навсякъде се кръстосват пътеки: низшите и могъщите, покорните и тираничните, имащите и нямащите.

Да, много вечери посещавах рецитали в някоя от тези свещени музикални морги и всеки път на излизане мислех не за музиката, която бях слушал, а за някой от моите безпризорници, някой от проклетата космозаразна шайка, когото бях наел или уволнил същия ден, споменът за когото не можеше да прогони нито Хайдн, нито Бах, нито Скарлати, Бетовен, Велзевул, Шуберт, Паганини или който и да е от племето на свирачите на духови и струнни инструменти, на валдхорни и цимбали. Виждах го, горкия несретник, как си тръгва от службата с куриерския костюм, увит в амбалажна хартия и се запътва към релсите край Бруклинския мост, за да се качи на влак за Фрешпонд Роуд или Питкин авеню, или може би за улица „Косцюшко“, за да слезе там и се слее с тълпата, хапне кисела краставица, отблъсне ритник в задника, обели картофите, изчисти завивките от въшки и се помоли за прадядо си, умрял от ръката на пиян поляк, защото гледката на развята по вятъра брада била анатема за него. Виждам се и аз, как вървя по Питкин авеню или улица „Косцюшко“ и търся някакъв коптор, или може би колиба, и си мисля какъв късметлия съм, че не съм се родил евреин и така добре говоря английски. (Това Бруклин ли е все още? Къде съм?) Понякога усещам мириса на мидите в залива, или може би е мирисът на водата от канализацията. И където и да отидех в търсене на изгубените и прокълнатите, там винаги имаше пожарни изходи, затрупани със завивки, а от завивките като ранени херувими падаха всякакви въшки, дървеници, кафяви бръмбари, хлебарки и люспестите обелки на вчерашни салами. Понякога се почерпвах със сочна кисела краставица или пушена херинга, увита във вестник. Големите дебели гевреци, колко вкусни бяха! Всички жени бяха с червени ръце и сини пръсти — от студа, от търкане, миене и плакнене. (Но синът, вече гений, имаше дълги, изтънени пръсти с мазоли на върха. Не след дълго той щеше да свири в Карнеги хол.) Никъде в тапицирания свят на неверниците, от който идвах, не се бях натъкнал на гении или поне на почти гений. Беше трудно да намериш дори книжарница. Календари, да — с лопата да ги ринеш, продавани в касапниците и бакалниците. Нито един Холбайн, Карпачо, Хирошиге, Джото, дори Рембранд. Може би Уистлър, но единствено майка му — това кротко създание, цяло в черно и със скръстени в скута ръце, така примирена, във висша степен почтена. Не, нищо сред нас, скучните Християни, дори не намирисваше на изкуство. Но пък имаше месарници, пращящи от свинско, където се продаваха всевъзможни карантии. И, разбира се, линолеум, метли, саксии. Всичко от животинското и растителното царство плюс железария, немски сладкиши с извара, кнаквурст и кисело зеле. На всяка пряка — църква: жална гледка, каквито само лютеранците и презвитерианците могат да извлекат от дълбините на стерилизираната си вяра. А Христос е бил дърводелец! Той е построил църква, но не от греди и камъни.