Хенри Милър - Nexus

Не, бях твърде щастлив и доволен, за да си мисля за случайно ебане. Както казвам, единственото, което наистина ми липсваше, беше колелото. Колата на Реб, която той искаше да смятам за своя, не означаваше нищо. Не повече от лимузина с шофьор, който да ме мъкне насам-натам. Сега дори и едно пътешествие до Европа не означаваше много за мен. Засега нямах нужда от Европа. Хубаво беше да си мечтая за Европа, да говоря за нея, да й се чудя. Но там, където бях, беше хубаво. Да сядам всеки ден, да натраквам по няколко страници, да чета книгите, които исках да прочета, да слушам желаната от мен музика, да се разхождам, да гледам представления, да пуша пура, ако искам — какво повече бих могъл да желая? Вече нямаше караници заради Стася, нямаше дебнене и шпиониране, нито безсънни нощи, прекарвани в очакване. Всичко вървеше вярно на формата, включително и Мона. Скоро можеше дори да започна да очаквам с нетърпение тя да проговори за детството си, тази тайнствена ничия земя, простряла се между нас. Да я видя как върви към къщи с товар на ръце, с розови бузи, с блеснали очи — какво значение имаше откъде идва или как е прекарала деня? Тя беше щастлива, аз бях щастлив. Дори и птичките в градината бяха щастливи. Пееха по цял ден, а с падането на вечерта ни сочеха с човки и си говореха на чуруликащия си език: „Виж, ето една щастлива двойка! Да им попеем преди сън.“

Най-сетне дойде денят, когато трябваше да изведа Мона на излет. Според Реб вече можех да карам сам. Но едно е да минеш изпит, а съвсем друго — жена ти да ти повери живота си. Излизането от гаража ме изнерви като котарак. Проклетата кола беше направо огромна, твърде тромава. Беше и прекалено мощна. Докато ни возеше, непрекъснато се потях. На всеки няколко минути спирах — винаги имаше място да се започне на чисто!, — за да се успокоя. При всяка възможност хващах странични пътища, но те винаги се връщаха на главната магистрала. На двайсет мили извън града вече бях подгизнал от пот. Надявал се бях да стигна до Блупойнт, където бях прекарвал такива чудесни ваканции като малък, но така и не стигнахме. Но то беше за добро, защото, когато по-късно го посетих, се покрусих — така се беше променил, че не можеше да го познаеш.

Излегнат до пътя, аз наблюдавах как другите идиоти отминават и се заклех никога повече да не карам кола. Мона бе възхитена от смущението ми.

— Не си правен за това — каза тя и аз се съгласих.

— Нямаше да знам какво да правя, ако бяхме пукнали гума — казах.

— А какво щеше да направиш? — попита ме тя.

— Да сляза и да тръгна пеш — отвърнах аз.

— Такъв си си ти — каза тя.

— Не казвай на Реб за отношението ми — помолих я. — Той си мисли, че ни прави голяма услуга. Не бих искал да го разочаровам.

— Трябва ли да ходим у тях на вечеря?

— Разбира се.

— Тогава иска си тръпнем рано.

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш — отвърнах аз.

На връщане имахме неприятности с колата. За късмет един шофьор на камион ни се притече на помощ. После се натресох в задницата на една очукана бричка, но шофьорът като че не се ядоса. После гаражът — как щях да я натикам в този тесен коридор? Влязох до средата, размислих и на излизане на косъм не се сблъсках с един наближаващ микробус. Оставих колата наполовина на тротоара, наполовина в канавката.

— Майната ти — измърморих. — Сама се оправяй!

Трябваше да изминем пеша само една-две пресечки. С всяка стъпка, която ни отдалечаваше от чудовището, чувствах все по-голямо облекчение. Щастлив, че припкам цял и невредим, благодарих на Господ, задето ме е направил кретен в механиката, както вероятно и в други отношения. На този свят имаше орачи, копачи и магьосниците на механичната епоха. Аз принадлежах на епохата на ролковите кънки и велосипедите. Какъв късмет, че имам здрави ръце и крака, пъргави пищялки, изострен апетит! Пеш можех да вървя до Калифорния и обратно — на собствените си два крака. Що се отнася до пътуването със сто и двайсет километра в час, можех да пътувам и по-бързо — в мечтите си. Докато ви мигне окото, аз можех да стигна до Марс и обратно — без никакви спукани гуми…

За първи път вечеряхме със семейство Есен. Досега не се бяхме срещали нито с госпожа Есен, нито с дъщерята и сина на Реб. Те ни чакаха на подредената маса със запалени свещи, огънят пламтеше, а от кухнята се носеше великолепен аромат.

— Пийнете по едно! — беше първото нещо, което каза Реб, подавайки ни две чаши с тежък портвайн. — Как мина? Изнерви ли се?

— Ни най-малко — отвърнах. — Стигнахме чак до Блупойнт, до Монток Пойнт.