Том Брадби - Господарят на дъжда

— Искам да останем за малко насаме с Алексей. После ще обсъдим какво да правим.

— И дума да не става.

— Тази жена е леля на момчето, както сигурно добре знаете.

— И дума да не става.

Фийлд едва сдържаше гнева си.

— Сестро…

— Не — отсече брат Джон.

— Добре, нека да ви обясня. Вашето разрешение не ни е нужно. Аз съм полицай, водя разследване и искам да говоря насаме с момчето. Моля, изчакайте навън.

На лицето на монаха се изписа гняв. Фийлд посочи с пръст и брат Джон се оттегли. Преди да го последва, сестра Маргарет погледна с уважение младежа.

Когато Фийлд се върна в стаята, Наташа беше коленичила и трескаво шепнеше нещо на момченцето. С мрачно лице, къса черна коса и безизразни очи, Алексей изведнъж напомни на Фийлд за самия него на тези години — тъжен, самотен, уязвим, изтерзан.

— Обясних му кой си — каза Наташа.

Фийлд коленичи и хвана момченцето за ръката.

— Аз съм Ричард.

Алексей трепереше. Наташа отново го прегърна и зашепна:

— Всичко е наред, миличък. Всичко ще се оправи…

— Трябва да тръгваме — каза тихо Фийлд; забеляза, че и неговите ръце треперят.

— Няма да го пуснат.

— Ще направят каквото им кажа.

Наташа го погледна. Той знаеше, че отчаяно й се иска да му вярва. Брат Джон и сестра Маргарет чакаха пред вратата. Фийлд се опита да се усмихне:

— Съжалявам, че не съм подготвил необходимите документи, но ще трябва да го отведем сега.

Брат Джон избухна:

— Няма да го допусна.

Фийлд го изгледа втренчено:

— Не съм сигурен, че ме разбрахте добре.

— Това момче няма да напусне сиропиталището при никакви обстоятелства.

— От името на Лу ли говорите или от свое?

Брат Джон се наежи:

— Ако си мислите, че ще се почувствам виновен заради злостните слухове, които се носят за един от най-щедрите ни…

— Слухове ли?

— Познавам хората като вас, господин Фийлд.

— И аз познавам хората като вас, братко.

Той се обърна и монахът се хвърли върху него. Фийлд се освободи и го притисна към стената.

Сестра Маргарет го заудря с юмруци по гърба и закрещя да престане, сякаш този акт на насилие преля чашата на търпението й. Фийлд вдигна брат Джон за яката и го повали на пода, после го ритна с все сила в корема. Монахът застена, сестра Маргарет продължи да пищи. В коридора се появи друг монах с група деца. Наташа стоеше на вратата.

Фийлд извади револвера си и спокойно влезе в класната стая.

— Да тръгваме, Наташа.

Потеглиха мълчаливо. Наташа седеше отзад прегърнала Алексей. Момченцето гледаше втренчено Фийлд, краката му висяха от седалката. Фийлд се опита да си придаде самоуверен вид. Прекосиха моста и продължиха по „Бънд“. Младият мъж хвърли поглед към поредния пристигащ параход. Платната на сампаните бяха като разноцветни петънца на фона на ръждивия му стоманен корпус.

Фийлд погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не ги следят. Минаха покрай хонконгско-шанхайската банка, централата на „Фрейзърс“ и митницата, завиха по „Фучоу“, но почти веднага се отбиха по друга пряка. Фийлд спря под сянката на голямо дърво.

Наташа се наведе и го целуна по врата. Прегърна го толкова силно, че пръстите й се забиха в гърдите му. Не искаше да го пусне. Той се обърна и я погали по главата, после внимателно се освободи от прегръдката й.

— Всичко е наред — каза. — Всичко ще се оправи, Алексей.

Наташа се облегна назад и притисна момченцето до себе си. То седеше отпуснато.

Фийлд погледна часовника си. Беше много по-късно, отколкото предполагаше. Опита се да се успокои.

— Кажи ми как изглеждат ведомостите на Лу.

Наташа не го разбра.

— Опиши ми стаята.

— Моля те, Ричард…

Той се обърна и я погледна настойчиво.

— Имаме само няколко часа.

— Моля те.

— Ако изчакаме да излезе, можем да успеем.

— Недей…

— Трябва да имаме нещо, срещу което да се договорим, Наташа. Трябва да купим свободата ти. Можем да успеем само ако се доберем до някоя от ведомостите и заплашим, че ще я изпратим на „Ню Йорк Таймс“ или на властите в Лондон или Вашингтон. Без това нямаме никакъв шанс.

Очите на Алексей се разшириха.

— Ти вече пое прекалено много рискове, знам, но само така можеш да спечелиш свободата си. Ще ти уредя паспорт и документи… Ще започнем нов живот, ще отидем във Венеция…

Тя бавно вдигна поглед към него:

— Не разбирам.

— Напротив, разбираш. Лена също го е осъзнавала. Това се е опитвала да постигне. — Фийлд усещаше как потта се стича под мишниците му. — Ежедневието на Лу винаги е едно и също. Излиза в един часа и се връща малко преди два.