Джефри Арчър - Каин и Авел

Когато се получи телеграмата, Уилям играеше заедно с още неколцина абитуриенти бейзбол — колкото да убие времето през последните няколко дни в пансиона, преди да напусне училище. Летните дни бяха топли и точно в такова време бе най-вероятно да изключат от училище някое от момчетата, задето се е напило, счупило е прозорец или се е опитало да преспи с дъщерята, че и с жената на някой от учителите.

Уилям оповести на всеослушание, че няма начин да не уцели началната база. Матю веднага го взе на подбив и заяви, че „Сейнт Пол“ ще се прочуе благодарение на него. Всички прихнаха. После донесоха телеграмата и момчетата забравиха за хвалбите на Уилям. Той пусна бухалката и разкъса малкия жълт плик. Питчърът зачака нетърпеливо, стиснал топката в ръка, аутфилдерите също взеха да нервничат, докато той четеше бавно телеграмата.

— Канят те за професионалист — подвикна едно момче от първа база, понеже, докато играеха бейзбол, рядко на някой му носеха телеграма.

Матю излезе в полето извън игрището и отиде при Уилям, като се опитваше да познае по лицето му каква е новината, добра или лоша. Все така безизразно приятелят му му подаде телеграмата, той я прочете, подскочи радостно и метна хартийката на земята, след което се завтече заедно с Уилям, хукнал през базите към началната позиция. Питчърът ги изгледа, вдигна телеграмата, също я прочете и запокити със замах топката към трибуните. Играчите започнаха да си предават от ръка на ръка жълтата хартийка, докато тя не обиколи игрището. Последният, който я прочете, беше ученикът, донесъл телеграмата — никой не му бе благодарил за всеобщата радост, настанала заради него, затова той реши, че ако не друго, поне заслужава да узнае причината за тези буйни вълнения.

Телеграмата беше адресирана до господин Уилям Лоуел Каин и момчето отсъди, че това сигурно е самохвалкото, който така и не бе уцелил. Съобщението гласеше: „Честито! Спечелихте стипендията по математика «Хамилтън» за Харвардския университет. В скоро време ще ви съобщим повече подробности. Абът Лорънс Лоуел, ректор“. Уилям обаче така и не стигна до началната база, тъй като съучениците му го наобиколиха.

Матю се зарадва много на успеха на най-добрия си приятел, но и се натъжи — притесняваше се да не би да се разделят. Уилям също се страхуваше от това, ала не каза нищо. Двамата трябваше да изчакат още девет дни, за да научат дали и Матю е приет в Харвардския университет.

Пристигна втора телеграма, този път от Чарлс Лестър, който поздравяваше сина си и канеше момчетата на чай в хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Двете баби също честитиха на Уилям, но както баба Каин подметна доста троснато пред Алан Лойд, „момчето не е постигнало нищо, което да не сме очаквали от него, и не е направило нищо повече от баща си“.

В уречения ден двамата младежи тръгнаха напето и гордо по Пето авеню. Момичетата извръщаха очи към младите красавци, които се правеха, че не ги забелязват. В три и петдесет и девет минути, преди да влязат през парадния вход на скъпия хотел, те си свалиха сламените шапки гарсонетки, после минаха уж нехайно през фоайето и се отправиха към неколцината роднини, разположили се в сладкарницата с палмите. Там, изправили гърбове на удобните столове, ги чакаха двете баби — Каин и Кабът, и трета възрастна дама, за която Уилям предположи, че е съответствието на баба Каин в рода Лестър. С тях бяха господин и госпожа Лестър, дъщеря им Сюзан (която така и не свали прехласнати очи от Уилям) и Алан Лойд. Двата свободни стола бяха за Уилям и Матю.

Баба Каин повика с властно повдигане на веждата най-близкия келнер.

— Кана прясно запарен чай и още сладкиши, ако обичате.

Сервитьорът забърза към кухнята.

— Кана чай и още сладкиши за маса двайсет и три — извика той, та да го чуят в олелията.

— Ей сега — отвърна някой в здрачното, пълно с пара помещение.

— Кана чай и сметанови сладки, уважаема госпожо — рече келнерът, след като се върна на масата.

— Ако беше жив, днес баща ти щеше да се гордее с теб, Уилям — каза възрастният мъж на по-високото от двете момчета.

Сервитьорът се запита какво ли е направил младежът, че да заслужи такива думи.

Уилям нямаше дори да забележи келнера, ако не беше тежката сребърна гривна върху ръката му, каквито се продаваха само в „Тифани“. Видя му се неуместна върху китката на някакъв си сервитьор.

— Уилям! — подвикна баба Каин. — Стигат ти два сладкиша. Това не е последният път, когато ядеш, преди да отидеш в Харвард.