Джефри Арчър - Каин и Авел

Този ден той пак обслужваше ъгловата маса и всичко вървеше както обикновено с тази малка разлика, че посетителите поръчаха пури още преди обяда. По-късно при тях седнаха още хора, които също поръчаха пури. Авел провери в книгата за резервации при оберкелнера името на клиента. Улуърт. Наскоро го беше срещал по финансовите страници на вестниците, но не се сещаше във връзка с какво. Другият гост се казваше Чарлс Лестър, редовен клиент на „Плаза“. Авел знаеше, че той е известен нюйоркски банкер. Докато обслужваше посетителите, току надаваше ухо да чуе повечко от разговора. Те не проявиха никакъв интерес към внимателния келнер. Авел така и не узна нищо, което според него е съществено, но все пак подразбра, че сутринта е сключена някаква сделка, за която по-късно през деня ще бъде оповестено на нищо неподозираната общественост. Тогава вече младежът се сети. Беше виждал името в „Уолстрийт Джърнъл“. Тъкмо Улуърт беше човекът, решил да открие първата в Щатите верига евтини магазини за обикновения потребител. Авел реши да се възползва и също да спечели. Докато клиентите си ядяха вкусния десерт — по препоръка на Авел повечето си поръчаха сладкиш с извара и ягоди — той се измъкна от ресторанта колкото да звънне на брокера си на Уолстрийт.

— По колко вървят акциите на Улуърт? — поинтересува се младият поляк.

Известно време мъжът в другия край на линията мълча.

— По два долара и десет цента. Напоследък по тях се наблюдава голямо движение, но нямам представа защо — отвърна накрая той.

— По-късно днес ще чуете съобщение, пуснато от фирмата. Постарайте се дотогава да купите нейни акции за всичките ми налични пари.

— Какво ще гласи съобщението? — поинтересува се озадачен брокерът.

— Не ме карайте да огласявам по телефона такава информация — рече Авел.

Брокерът беше възхитен от своя клиент — от досегашното си общуване с него се бе научил да не подпитва откъде той черпи сведения.

Авел се върна в Дъбовия салон точно навреме, за да поднесе кафето. Клиентите поостанаха още малко на масата и чак когато вече се канеха да си тръгват, келнерът се завъртя при тях. Човекът, платил сметката, му благодари за безупречното обслужване, сетне се обърна така, че да го чуят и приятелите му, и попита:

— Искаш ли бакшиш, млади момко?

— Ще ви бъда признателен, уважаеми господине — отвърна Авел.

— Купувай акции на Улуърт.

Всички се засмяха. Младият поляк също се усмихна, сгъна петте долара, подадени му от мъжа, и благодари. През следващата половин година прибра още четири хиляди четиристотин и дванайсет долара — печалбата от акциите на Улуърт.

Няколко дни, след като навърши двайсет и една години, Авел получи американско гражданство и реши да го полее. Покани Джордж, последната му изгора Моника и едно момиче на име Клара, бивша любовница на приятеля му, първо на кино — да видят Джон Баримор в „Дон Жуан“, после на вечеря в „Биго“.

Джордж още чиракуваше в хлебарницата на чичо си за осем долара на седмица и макар че и досега го смяташе за най-добрия си приятел, Авел не можеше да си затваря очите за все по-голямата разлика между Джордж, който нямаше пукнат грош в джоба, и себе си — той вече имаше на влог в банката осем хиляди долара и тази година му предстоеше да завърши икономика в Колумбийския университет. Авел бе наясно накъде се е устремил, докато Джордж отдавна бе престанал да разправя на всеки срещнат, че щял да става кмет на Ню Йорк.

Четиримата прекараха незабравима вечер най-вече защото Авел знаеше какво точно да очаква от един добър ресторант. Тримата му гости преядоха и когато им донесоха сметката, Джордж с ужас видя, че тя надвишава надниците му за един месец. Авел плати, без изобщо да се замисля. Ако плащате, постарайте се останалите на масата да останат с впечатлението, че сумата не е важна за вас. Ако сметката ви се види твърде голяма, не ходете повече в този ресторант, но каквото и да правите, не обсъждайте и прикрийте изненадата си — ето още нещо, което младият поляк бе усвоил от богатите.

В два след полунощ Джордж и Моника си тръгнаха за Долен Ийст Сайд, а Авел реши, че си е заслужил да бъде с Клара. Вкара я през задния вход на „Плаза“ и я качи със служебния асансьор в стаята си. Не се наложи да я увещава дълго да преспи с него и той реши да не протака — трябваше и да подремне, тъй като на другия ден беше сутрешна смяна. Остана доволен, че е успял да приключи до два и половина, и спа непробудно до шест, когато будилникът иззвъня. Отсъди, че разполага с достатъчно време, за да го направи още веднъж с Клара и после да се облече за работа.