Джефри Арчър - Каин и Авел

Уилям се поколеба. Сетне все пак затвори вратата, но не искаше да сяда нито на стола на Сръдльото, нито до госпожа Раглан. Накрая реши, че столът на Сръдльото е по-малката от двете злини, и се насочи към него.

— Не там, не там — обади се жената и потупа по канапето.

От немай-къде Уилям отиде при нея и приседна притеснен, после се втренчи в чашата за вдъхновение. Не го получи, изгълта съдържанието й и си изпопари езика. Камък му падна от сърцето, когато госпожа Раглан се изправи. Тя му напълни отново чашата, без да обръща внимание как момчето пелтечи, че не искало повече, после прекоси мълчешком стаята, пусна грамофона и сложи игличката върху плочата.

— Лесно и хубаво, нали? — бяха първите думи, които Уилям чу. Когато жената се върна, той още се беше вторачил в пода. — Няма да оставиш една дама да танцува сама, нали?

Младежът вдигна очи. Госпожа Раглан се поклащаше лекичко в такт с музиката.

— „Поели сме към любовта, ясно е това“ — изгука Руди Вали.

Уилям се изправи и волю-неволю, прегърна госпожа Раглан. Сръдльото преспокойно можеше да застане между двамата, толкова далече стояха един от друг. След няколко такта тя се приближи още малко до Уилям, а той продължи да гледа втренчено през дясното й рамо, та да й покаже, че не е усетил кога лявата й ръка се е плъзнала от рамото върху кръста му. Плочата спря да се върти и младежът си каза, че сега ще има възможност да се върне при безопасното какао, жената обаче я обърна и още преди Уилям да е помръднал, отново се озова в ръцете му.

— Госпожо Раглан, мисля, че трябва да…

— Поотпусни се де.

Най-сетне Уилям събра смелост да я погледне в очите. Опита се да отговори нещо, ала сякаш бе изгубил дар слово. Госпожата вече изследваше с длан гърба му, по едно време дори промуши бедро между краката му. Той я стисна по-здраво през кръста.

— Така е по-добре — рече му тя.

Долепени един до друг, двамата се въртяха все по-бавно и бавно из стаята, докато накрая плочата отново спря. Госпожа Раглан се отскубна лекичко и отиде да угаси осветлението, а на Уилям му се прииска тя да се върне по-бързо. Стоеше, без да помръдва в тъмното, чуваше шумоленето на коприната и виждаше само смътен силует, който си смъква дрехите.

Певецът си бе изпял песента, игличката вече дращеше в края на плочата, когато госпожа Раглан помогна на Уилям да се съблече и го заведе отново на канапето. Уилям я замилва в мрака и плахите му пръсти на новак се натъкнаха на части от тялото й, които той си беше представял другояче. Дръпна ги припряно и ги премести на сравнително позната територия — гърдите. Госпожа Раглан го опипваше далеч не така сдържано и не след дълго младежът започна да усеща неща, за каквито не бе и мечтал. Идеше му да застене от удоволствие, но се спря — да не го помислят за смотаняк. Жената продължи да го милва по гърба и го притегли да легне върху нея.

Уилям се подчини, макар и да се питаше как ли ще я обладае, без да проличи, че му липсва всякакъв опит. Оказа се, че не е толкова просто, колкото си беше мислил. От минута на минута той се отчайваше все повече. Госпожа Раглан отново плъзна пръсти по корема му и вещо го насочи. С нейна помощ той я облада с лекота и свърши веднага.

— Извинявайте — промълви той. Не знаеше какво да прави оттук нататък.

Известно време лежа върху нея, накрая тя рече:

— Утре ще се справиш по-добре.

Уилям отново чу стърженето на грамофонната игличка.

Във вторник, който сякаш нямаше край, младежът не мислеше за нищо друго, освен за госпожа Раглан. Вечерта тя дишаше учестено. В сряда стенеше. В четвъртък пъшкаше. В петък крещеше.

В събота Раглан Сръдльото се върна от конференцията и половото обучение на Уилям приключи.

По време на великденската ваканция, по-точно на Възнесение, Аби Блънт най-сетне се поддаде на обаянието на Уилям. Това й струваше девствеността, а на Матю — пет долара. Изживяването с Аби бе пълна противоположност на страстните нощи с госпожа Раглан. Това, че Уилям преспа с момичето, бе единственото паметно събитие през ваканцията, защото Аби замина с родителите си за Палм Бийч, а Уилям прекара почти цялото време затворен в дома си, над учебниците. Правеха му компания единствено бабите и Алан Лойд. Матурата бе само след няколко седмици и тъй като Раглан Сръдльото не отиде на други конференции, Уилям не правеше друго, освен да учи.

През последния учебен срок седеше часове наред заедно с Матю в стаята в пансиона. Двамата изобщо не говореха, освен ако Матю не се натъкнеше на задача, която не можеше да реши. Най-сетне започна и дългоочакваната матура, продължила само една жестока седмица. Двете момчета бяха повече от сигурни, че са я издържали блестящо. Дните обаче се нижеха, те чакаха и чакаха, започвайки да се съмняват как са се представили. За стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет можеше да се състезава всеки ученик в Щатите. Уилям нямаше как да разбере дали надпреварата е била оспорвана. Времето минаваше, така и не съобщаваха резултатите и той взе да си мисли най-лошото.