Джефри Арчър - Каин и Авел

— Всъщност целта ми е да…

— Уилям! — подвикна баба Кабът, която се носеше като хала към тях. — Ето къде си бил! Съзаклятничиш в ъгъла с господин Лойд, а още не съм те видяла да танцуваш и с една-едничка млада дама. Защо според теб сме организирали този бал?

— Точно така — рече Алан Лойд и се изправи. — Елате, госпожо Кабът, да поседнем заедно и да пуснем момчето по широкия свят. Тъкмо ще си починем, ще го погледаме как танцува и ще послушаме музика.

— Музика ли? Това, Алан, не е музика. Някаква какофония, в която няма и намек за мелодия.

— Драга ми бабо — вметна Уилям, — това е „Не, нямаме банани“, най-нашумялото парче напоследък.

— Значи е дошло време да напусна този свят — свъси се баба Кабът.

— Бива ли да говорите така! — възрази галантно банкерът.

Уилям танцува с две-три момичета, които помнеше смътно, макар и да не се сещаше как се казват, сетне зърна Матю, който седеше в ъгъла — тъкмо повод да се измъкне от дансинга. Забеляза момичето, разположило се до Матю, чак когато отиде при тях. Младата жена го погледна и Уилям усети как нозете му се подкосяват.

— Познаваш ли Аби Блънт? — попита небрежно Матю.

— Не — отвърна Уилям и едвам се сдържа да не си оправи вратовръзката.

— Това е вашият домакин господин Уилям Лоуел Каин.

Младата дама сведе свенливо очи, а младежът седна от другата й страна. Матю бе забелязал, че приятелят му се е захласнал по Аби, и отиде да си налее от пунша.

— Как така не съм ви срещал никога досега? Цял живот живея в Бостън.

— А, срещали сме се. Бутнахте ме в езерцето в парка. По онова време и двамата бяхме на по три години. Трябваше да минат четиринайсет години, за да дойда на себе си.

— Искрено съжалявам — рече Уилям, след като помълча. Умуваше напразно с каква духовита забележка да заплени момичето.

— Имате прелестна къща, Уилям.

Отново се възцари тягостно мълчание.

— Благодаря — отвърна смутено младежът.

Стрелна с крайчеца на окото Аби, но така, че тя да не забележи как я оглежда. Беше тъничка, с огромни кафяви очи, дълги мигли и профил, от който Уилям онемя. Беше прихванала светлокестенявата си коса по начин, който до този миг Уилям беше ненавиждал.

— Матю ми каза, че догодина отивате да следвате в Харвардския университет — опита се момичето отново да подхване разговор.

— Да. Всъщност танцува ли ви се?

— Да, благодаря.

Уилям стъпваше като в паници и току тикаше дамата си в другите по дансинга. Извиняваше й се, тя се усмихваше. По едно време я хвана по-близо до себе си и двамата продължиха да танцуват.

— Познаваме ли младата дама, която от час явно си е присвоила Уилям? — попита подозрително баба Кабът.

Баба Каин вдигна пенснето и се втренчи в момичето, което Уилям тъкмо извеждаше през френските прозорци на моравата.

— Аби Блънт — оповести баба Каин.

— Щерката на адмирал Блънт ли? — възкликна баба Кабът.

— Да.

Баба Кабът кимна донейде одобрително.

Уилям отведе Аби Блънт в дъното на градината, под кичестия кестен, по който досега само се беше катерил.

— Винаги ли се опитваш да целуваш момичетата още при първата среща? — попита Аби.

— Да ти призная, никога досега не съм целувал момиче — отвърна Уилям.

Младата жена се засмя.

— Твърде поласкана съм.

Тя подложи румена страна, сетне и розови устни, после настоя да са се прибирали вътре. Бабите видяха с известно облекчение, че двамата се връщат.

По-късно, вече в стаята на Уилям двете момчета обсъдиха вечерта.

— Добре си прекарахме — отбеляза Матю. — Може да се каже, че си струваше да бия толкова път от Ню Йорк до затънтената провинция, ако не броим това, че ми отмъкна момичето.

— Как мислиш, Аби ще ми помогне ли да изгубя девствеността си? — попита Уилям, без да обръща внимание на шеговитите упреци на приятеля си.

— Разполагаш с три седмици, за да разбереш, но се опасявам да не установиш, че самата тя още е девствена — отвърна другият младеж. — Въз основа на опита си в тези неща съм готов да се обзаложа на пет долара, че Аби няма да се поддаде дори на обаянието на Уилям Лоуел Каин.

Уилям обмисли най-внимателно всичко. Едно беше да загуби девствеността си, съвсем друго — пет долара, които да даде на Матю. Виждаше се, кажи-речи, всеки божи ден с Аби Блънт — за пръв път се възползва от това, че макар и седемнайсетгодишен, притежава собствена къща и автомобил. Не след дълго си даде сметка, че е щял да пожъне по-голям успех, ако не бяха родителите на Аби, които й трепереха като на писано яйце. В последните дни от ваканцията той не се бе доближил особено до целта.