Джефри Арчър - Каин и Авел

Младежът погледна разчувстван възрастната дама и съвсем забрави за сребърната гривна.

Вечерта, докато лежеше в тясната стаичка в хотел „Плаза“ и си мислеше за онова момче — Уилям, чийто баща е щял да се гордее с него, Авел за пръв път в живота си осъзна какво точно иска да постигне — да го смятат за равен на такива като Уилям.

След като пристигна в Ню Йорк, трябваше да понесе тежки несгоди. Отиде да живее в стаичка, където имаше само две легла — младият поляк неохотно ги делеше с Джордж и двама от братовчедите му. Затова Авел спеше само когато едно от двете легла се освободеше. Чичото на Джордж нямаше работа за него и след няколко тревожни седмици, през които Авел изхарчи почти всичките си спестявания, за да оцелее, той обиколи надлъж и шир целия район от Бруклин до Куинс, докато накрая го наеха в една месарница — плащаха му по девет долара за шест дни и половина работа на седмица и му разрешиха да спи в стаичката над месарницата, разположена в Долен Ийст Сайд, насред малката полска общност, която почти не общуваше с външния свят. Не след дълго Авел взе да страни от своите сънародници, ядосан, че живеят толкова затворено. Повечето дори не си правеха труда да научат английски, камо ли да говорят на него.

В неделя още се виждаше редовно с Джордж и с безкрайната върволица негови изгори. През седмицата обаче почти всяка вечер ходеше на курсове, където се учеше да пише и да чете на английски. Не се срамуваше, задето напредва толкова бавно — от осемгодишна възраст почти не бе имал възможност да пише, но след някакви си две години вече говореше съвсем свободно, почти без акцент новия език. Почувства се готов да напусне месарницата, но как? Една сутрин разрязваше агнешко бутче, когато съвсем случайно чу как един от най-големите клиенти на магазина — шефът на ресторантите в хотел „Плаза“, се оплаква на месаря, че се е наложило да уволни заради дребна кражба един от келнерите.

— Трябва веднага да назнача друг на негово място. Къде да го намеря? — завайка се човекът.

Месарят не можеше да му помогне. Затова пък Авел само това и чакаше. Облече единствения си костюм, отиде в хотела, който се падаше на четирийсет и седем пресечки от месарницата, и получи работата.

След като се установи в „Плаза“, се записа на вечерен курс по английски в Колумбийския университет. Всяка вечер се трудеше неуморно, стиснал в едната си ръка разтворения речник „Уебстър“, купен на старо, а в другата — писалката, сутрин пък, след като разнесеше закуската и наредеше масите за обяд, преписваше уводните статии от „Ню Йорк Таймс“ и проверяваше в речника всяка дума, в която не беше сигурен.

През следващите три години се издигаше малко по малко в йерархията на „Плаза“, докато накрая го повишиха в сервитьор в Дъбовия салон, където той изкарваше с бакшишите двайсет и пет долара седмично. В тесния свят, в който живееше, не му липсваше нищо.

Преподавателят в Колумбийския университет бе толкова възхитен от старанието и напредъка му по английски, че го посъветва да се запише на друг вечерен курс — първата стъпка към бакалавърската степен по хуманитарни науки. Сега в свободното си време Авел учеше не английски, а икономика и преписваше уводните статии не от „Ню Йорк Таймс“, а от „Уолстрийт Джърнъл“. Този нов свят го погълна изцяло и ако не броим Джордж, той престана да се вижда с приятелите, с които навремето се бе сближил.

Ако обслужваше посетителите в Дъбовия салон, винаги се взираше внимателно в по-прочутите клиенти: Бейкър, Лоб, Уитни, Морган, Фелп, и се опитваше да разбере с какво богатите са по-различни. В несекващия си стремеж към знания изчете романите на Х. Б. Менкен, на Скот Фицджералд, Синклер Луис и Теодор Драйзер, „Американският Меркурий“. В почивката, докато другите разлистваха „Мирър“ или дремеха, той преглеждаше от край до край „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Не знаеше къде ще го отведат новите му познания, но и за миг не се съмняваше в правотата на барона, повтарял, че нищо не може да замени доброто образование.

Един четвъртък през август 1926 година — помнеше деня добре, защото точно тогава умря Рудолф Валентино и повечето жени, излезли по магазините на Пето авеню, бяха облечени в черно — Авел както обикновено обслужваше една от ъгловите маси, запазени за най-преуспелите предприемачи, които държаха да се хранят в усамотение, далеч от любопитни очи и уши. Беше му приятно да обслужва точно тази маса, тъй като предприемачеството бележеше подем и момчето често научаваше от откъслечните разговори ценни неща. След обяда, ако гостът бе от банка или голям холдинг, Авел проверяваше финансовото състояние на съответната фирма и усетеше ли, че обядът е минал добре, влагаше сто долара в по-малката фирма с надеждата, че по-голямата ще й съдейства да се разшири или да се слее с по-могъщо търговско дружество. Ако в края на обяда клиентът поръчаше пури, Авел увеличаваше вложението на двеста долара. В седем от десет пъти стойността на акциите, които бе избрал по тази начин, се удвояваше за половин година, времето, през което Авел си позволяваше да задържи акциите. През четирите години, докато работеше в хотел „Плаза“, Авел неотклонно прилагаше тази система и загуби пари само три пъти.