Джефри Арчър - Каин и Авел

— За какво, Сами?

— Откъде да знам? Може да е харесал сините ти очи.

Авел стрелна с поглед маса седемнайсет, където сядаха само неизвестните, тъй като масата беше на лошо място, току до летящата врата на кухнята. Полякът обикновено гледаше да не обслужва масите в дъното на салона.

— Кой е този Лерой? — попита той. — Какво иска?

— Нямам представа — отговори Сами и дори не си направи труда да вдигне глава. — За разлика от теб не проучвам биографията до десето коляно на всеки клиент. Обслужи ги както трябва, вземи си бакшиша и се надявай да дойдат отново. Според теб тази философия сигурно е прекалено проста, но мен тя ме задоволява напълно. Както личи, в Колумбийския университет са пропуснали да те научат на някои основни неща. Размърдай си задника, Авел, иди на седемнайсета маса и ако ти дадат бакшиш, мисли му, ако не ми го донесеш.

Авел се усмихна на плешивата глава на оберкелнера и се запъти към масата. На нея седяха двама души, мъж в шарено карирано сако, което според поляка бе твърде безвкусно, и красива млада жена с буйна руса коса, която тутакси привлече вниманието на младежа, отсъдил безпощадно, че хубавелката е нюйоркската любовница на карираното сако. Авел си лепна усмивката „наистина съжалявам“. Беше готов да се обзаложи, че заради вратата към кухнята мъжът ще му вдигне страхотен скандал и ще поиска да ги преместят на друга маса — колкото да шашне красивата блондинка. Всички роптаеха, ако ги сложеха на две крачки от миризмите в кухнята и вратата, която келнерите постоянно блъскаха, но какво да се прави, винаги опираха до маса седемнайсет, когато хотелът беше пълен, още повече че мнозина нюйоркчани се хранеха постоянно в ресторанта. В такива дни гледаха на посетители като господин Лерой като на натрапници. Защо ли Сами все си измиваше ръцете и пращаше Авел да се разправя с клиентите скандалджии? Младежът се приближи със свито сърце до карираното сако.

— Искали сте да говорите с мен, господине.

— Точно така — потвърди той с южняшки акцент. — Казвам се Дейвис Лерой, а това е дъщеря ми Мелани.

Авел на мига премести поглед от господин Лерой и се натъкна на зелени очи, каквито не бе виждал никога през живота си.

— От пет дни те наблюдавам, Авел — продължи мъжът с провлачен южняшки акцент.

Ако го притиснеха, полякът волю-неволю щеше да си признае, че допреди пет минути изобщо не е знаел за съществуването на господин Лерой.

— Наистина съм възхитен, Авел, от онова, което видях. Имаш стил, истински стил, какъвто търся. Голям глупак е Елзуърт Статлър, трябваше да те наеме незабавно.

Младежът се взря в мъжа отсреща. Беше червендалест, с двойна брадичка, явно никой не му беше казвал, че има сух режим, а празните чинии по масата обясняваха защо шкембето му виси като превтасало тесто. Но нито името, нито лицето говореха нещо на Авел. В обичайна обстановка младежът знаеше биографията на всички, седнали на трийсет и седем от общо трийсет и деветте маси в салон „Едуард“. Този ден господин Лерой попадаше сред непознатите от останалите две маси.

Южнякът продължи:

— Не съм от мултимилионерите, които, дойдат ли в „Плаза“, държат на всяка цена да седят на ъгловата маса.

Авел го зяпна смаяно. Средният посетител нямаше откъде да знае относителните достойнства на различните маси.

— Но и аз не мога да се оплача. Всъщност някой ден и моят най-хубав хотел сигурно ще мери ръст с „Плаза“.

— Не се и съмнявам, уважаеми господине — отвърна полякът колкото да печели време.

Лерой, Лерой, Лерой. Името не му говореше нищо.

— Но да си дойдем, синко, на думата. Най-големият хотел в моята верига има нужда от нов заместник-директор, който да отговаря за ресторантите. Ако това те вълнува, заповядай след работа в стаята ми.

Той даде на Авел голяма релефна визитна картичка.

— Благодаря ви, господине — каза младежът и погледна картичката: „Дейвис Лерой. Верига хотели «Ричмънд», Далас“.

Отдолу бе написан и девизът: „Някой ден хотел във всеки щат“. Името пак не му говореше нищо.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим — рече добродушният тексасец с карираното сако.

— Благодаря, господине — повтори Авел.

Усмихна се на Мелани, чиито зелени очи бяха все така студени, и се върна при Сами, който продължаваше да брои с наведена глава бакшишите.

— Да си чувал, Сами, за хотелска верига „Ричмънд“?

— То оставаше да не съм чувал. Навремето брат ми беше помощник-сервитьор в един от тях. Май са осем-девет, всичките в Юга, собственост са на един шантав тексасец, вече не му помня името. Защо питаш? — рече оберкелнерът и го изгледа подозрително.