Джефри Арчър - Каин и Авел

— Ей така, без причина — излъга Авел.

— А, знам те аз теб, не правиш нищо без причина. Та какво искаха на седемнайсета маса?

— Оплакват се от шума в кухнята. Разбирам ги хората.

— Тоя какво иска, да го сложа на терасата ли? Да не би да се мисли за Джон Д. Рокфелер?

Авел остави Сами да си брои парите и да си мърмори и разчисти възможно най-бързо масите. След това се качи в стаята си и се зае да проверява що за верига е „Ричмънд“. Звънна тук-там и научи достатъчно — любопитството му бе задоволено. Оказа се, че веригата е частна и се състои от общо единайсет хотела, най-внушителният и луксозен от които бе „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с триста четирийсет и две стаи. Авел реши, че няма какво да губи, ако навести господин Лерой и Мелани. Провери в коя стая е отседнал господин Лерой — осемдесет и пета, една от хубавите малки стаи. Яви се в четири без нещо и с разочарование установи, че Мелани вече не е с баща си.

— Радвам се, че намери време да се отбиеш, Авел. Сядай де.

Полякът работеше вече четири години в „Плаза“, а за пръв път му се случваше да сяда като гост.

— Колко ти плащат — попита без заобикалки господин Лерой.

Въпросът бе толкова внезапен, че Авел се стъписа.

— Получавам с бакшишите към двайсет и пет долара седмично.

— При мен ще започнеш с трийсет и пет.

— Кой хотел имате предвид? — поинтересува се полякът.

— Ако не съм се излъгал в теб, Авел, някъде към три и половина си приключил смяната и следващия половин час си посветил на това да проучиш кой хотел имам предвид. Прав ли съм?

Авел вече харесваше непознатия.

— „Ричмънд Континентал“ в Чикаго ли? — опита се да отгатне той.

Дейвис Лерой прихна.

— Не съм се излъгал в теб, не, не съм.

Младежът започна да мисли трескаво.

— Колко началници ще имам?

— Само двама — директорът и аз. Директорът е доста муден и кротък, скоро излиза в пенсия, а аз имам да мисля за още десет хотела. Мен ако питаш, няма да се озориш много, въпреки че, да ти призная, хотелът в Чикаго ми е любим, първият в Севера. Освен това Мелани следва там и напоследък прекарвам в Града на ветровете повече време, отколкото е редно. Не допускай грешката на нюйоркчани, които подценяват Чикаго. Смятат, че е само някаква пощенска марка върху огромен плик и че пликът — това са те.

Авел се усмихна.

— В момента хотелът е позападнал — продължи господин Лерой, — а последният заместник-директор си вдигна чукалата, без да ме предупреди, ето защо ми трябва свестен човек, който да се разгърне там. Слушай, Авел, от пет дни те наблюдавам внимателно и знам, че този човек си ти. Какво ще кажеш, ходи ли ти се в Чикаго?

— Четирийсет долара и десет на сто от увеличението на печалбата, и ще се преместя при вас.

— Моля? — подвикна изумено Дейвид Лерой. — Никой от директорите не получава процент от печалбата. Ако научат, другите ще вдигнат врява до небето.

— Аз няма да им кажа, остава да не им казвате и вие — отвърна Авел.

— Сега вече знам, че съм избрал тъкмо човека, който ми трябва, нищо че се пазариш като някой северняк с шест щерки на врата. — Той шляпна страничната облегалка на стола. — Приемам условията ти, Авел.

— Искате ли да ви представя препоръки, господин Авел?

— За какво са ми препоръки! Проучил съм те хубавичко, знам всичко за теб от мига, когато си напуснал Европа, чак до деня, когато си завършил икономика в Колумбийския университет. Какво според теб съм правил последните няколко дни? За нищо на света не бих назначил човек, който се нуждае от препоръки, за заместник-директор на най-хубавия си хотел. Кога можеш да започнеш?

— След един месец, смятано от днес.

— Чудесно. Очаквам с нетърпение да те видя отново, Авел.

Младежът стана от хотелския стол. Предпочиташе да стои прав. Ръкува се с господин Дейвис Лерой, мъжа от маса седемнайсет, на която сядаха само неизвестните.

Оказа се далеч по-трудно, отколкото бе очаквал, да се раздели с Ню Йорк и с хотел „Плаза“, първия му истински дом, откакто бе напуснал замъка край Слоним. Беше му много мъчно, че трябва да се сбогува с Джордж, Моника и малцината приятели от Колумбийския университет. Сами и другите сервитьори му организираха на изпроводяк тържество.

— Тепърва ще слушаме за теб, Авел Розновски — отсъди оберкелнерът и всички се съгласиха с него.

„Ричмънд Континентал“ в Чикаго беше на хубаво място, намираше се на авеню Мичиган, в сърцето на най-бързо разрастващия се град в Щатите. Авел остана доволен — знаеше прекрасно думите на Елзуърт Статлър, че за успеха на един хотел се искат само три неща: добро местонахождение, добро местонахождение и добро местонахождение. Не след дълго обаче младият поляк установи, че единственото достойнство на „Ричмънд“ е именно местонахождението. Дейвис Лерой беше премълчал истината, когато бе казал, че хотелът е „позападнал“. Директорът — Дезмънд Пейси, бе не муден и кротък, както го беше описал Лерой, беше си направо мързелив и не спечели симпатиите на Авел, като го настани не в самия хотел, а го прати в тясна стаичка в пристройката за персонала от другата страна на улицата. Младежът прехвърли набързо книжата на „Ричмънд“ и установи, че обикновено са заети едва четирийсет на сто от стаите, а ресторантът почти никога не се пълни и наполовина — не на последно място заради ужасната кухня. Персоналът говореше помежду си на три-четири езика, сред които не беше английският, и посрещна на нож поляка от Ню Йорк. Ясно защо последният заместник-директор бе побързал да се махне оттук. Щом „Ричмънд“ беше любимият хотел на Дейвис Лерой, как ли изглеждаха останалите десет от веригата, нищо че новият работодател на Авел очевидно не си знаеше парите.