Джефри Арчър - Каин и Авел

— Добре съм — излъга жената.

— Ще ви закарам до вас.

— Не, благодаря ви, господин Рикардо, ще се прибера сама. — Тя се обърна и му се усмихна. — Признателна съм ви, че все пак ми предложихте.

Детективът затвори тихо вратата след клиентката, отиде бавно на прозореца, отхапа крайчето на поредната голяма пура, изплю го и се прокле, че се е захванал с тази работа.

Ан спря в горния край на стълбите, вкопчи се в перилата и насмалко не припадна. Детето в утробата й риташе. Гадеше й се. На следващата пресечка намери такси, сви се на задната седалка и пряко волята си продължи да хлипа и да умува какво да прави оттук нататък. Веднага щом я оставиха пред Червената къща, се прибра в стаята, да не би някой от прислугата да я види разплакана. Тъкмо влезе, и телефонът иззвъня. Ан вдигна по-скоро по навик, отколкото защото я интересуваше кой се обажда.

— Търся госпожа Каин.

Тя веднага позна притеснения Алан. Още един уморен нещастен глас.

— Здравейте, Алан. Аз съм, Ан.

— Много съжалявам за новините от сутринта.

— Откъде сте разбрали, Алан? Кой ви каза?

— Малко след десет сутринта от кметството ми се обадиха и ми съобщиха подробностите. Опитах се да се свържа с вас, но прислужницата ми каза, че сте излезли по магазините.

— Божичко! — простена Ан. — Съвсем ми изхвърча от главата, че ще оповестят резултатите от търга.

Отпусна се тежко на стола, не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли сте, Ан?

— Да, няма ми нищо — отвърна тя, мъчейки се безуспешно да заглуши хлипанията си. — Какво казаха от кметството?

— Търгът за строителството на болницата е спечелен от фирма „Къркбрайд и Картър“. Както разбрах, Хенри не се е наредил дори сред първите трима. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с него, но доколкото схванах, е излязъл от службата малко след десет и оттогава не се е връщал. Вероятно и вие, Ан, не знаете къде е.

— Не, нямам представа.

— Искате ли, скъпа, да намина към вас? — рече банкерът. — Бих могъл да дойда до десет минути.

— Не, благодаря ви, Алан. — Жената млъкна, за да си поеме дъх. — Извинявайте за начина, по който се държах с вас последните няколко дни. Ако беше жив, Ричард нямаше да ми прости за нищо на света.

— Не преувеличавайте, Ан, приятели сме отдавна, такава дребна случка не може да помрачи нашата дружба.

Алан го каза толкова мило, че Ан не се сдържа и отново се разрида. Стана, олюлявайки се, от стола.

— Трябва да вървя, Алан. Чувам, че някой идва, може би е Хенри.

— Пазете се, Ан, и не се безпокойте повече. Докато съм председател на управителния съвет, банката винаги ще ви подкрепя. Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте, звъннете ми.

Ан затвори. Ушите й бучаха, тя нямаше сили дори да диша. Свлече се на пода, раздирана от забравено усещане. Контракциите бяха започнали.

След малко прислужницата почука тихо и надзърна вътре. Иззад рамото й надничаше Уилям. Не беше влизал в стаята на майка си от деня, когато тя се бе омъжила за Хенри Осбърн. Двамата с прислужницата се втурнаха към Ан. Тя се тресеше в гърчове и изобщо не ги забелязваше. Върху горната й устна бе избила пяна. След миг пристъпът поутихна, но тя продължи да лежи и да стене тихичко.

— Мамо — повика я притеснено Уилям. — Какво ти е?

Ан отвори очи и погледна диво сина си.

— Ричард! Слава богу, че дойде. Имам нужда от теб.

— Аз съм, мамо. Уилям.

Тя продължи да го гледа невиждащо.

— Капчица сила не ми е останала, Ричард. Трябва да си платя за грешките. Прости ми…

Ала вместо да довърши изречението, тя отново застена и се загърчи — беше я прорязала поредната силна контракция.

— Какво става? — попита безпомощно момчето.

— Сигурно майка ви е започнала да ражда — отвърна прислужницата, — макар че очаквахме детето най-малко след няколко седмици.

— Веднага се свържи по телефона с доктор Маккензи — нареди Уилям и хукна към вратата. — Матю! Идвай бързо.

Другото момче изтича нагоре по стълбите и влезе при Уилям в спалнята.

— Помогни ми да сваля мама до автомобила — рече той.

Матю коленичи. Двете момчета вдигнаха Ан и я свалиха внимателно по стълбите до автомобила. Жената едвам си поемаше въздух и стенеше, очевидно болките бяха непоносими. Уилям се върна на бегом в къщата и грабна от прислужницата телефонната слушалка, а Матю остана да чака в колата.

— Доктор Маккензи.

— Аз съм, кой се обажда?

— Казвам се Уилям Каин, не ме познавате, господине.

— И таз добра, не съм го познавал! Та нали съм те израждал, млади момко. Какво обичаш?