Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не, не съм.

— Чудесно, значи всичко се нарежда възможно най-добре. Да се надяваме, че другата седмица ще се срещнем за последен път.

— Дано — изчурулика щастлива Ан. — Може ли да се разплатим следващия четвъртък?

— Ама разбира се, разбира се.

Ан почти бе забравила това „ама разбира се“, сега обаче, вместо да се подразни, се засмя. Докато се връщаше с таксито към къщи, реши, че Хенри трябва да получи заема от половин милион долара и възможността да докаже, че Уилям и Алан грешат. Още беше ядосана, задето синът й е идвал в Бостън, а не й се е обадил — може би Хенри беше прав в предположението, че Уилям се опитва да му слага прът в колелата.

Хенри се зарадва много, когато вечерта Ан му каза за решението си за заема, и още на другата заран й поднесе документите — да ги подпише. Ан се учуди, че мъжът й явно е подготвил отдавна всички книжа, още повече че подписът на Мили Престън вече се мъдреше върху тях, после се укори, че отново става мнителна, и на бърза ръка подписа.

Следващия понеделник сутринта, когато Алан Лойд я потърси по телефона, тя бе напълно готова да му даде отпор.

— Ан, разрешете ми поне да задържа нещата до четвъртък. Тогава ще разберем кой е спечелил търга за строителството на болницата.

— Не, Алан, решението не търпи отлагане. Хенри има нужда от парите сега. Трябва да докаже в кметството, че разполага със средства да изпълни договора, пък и вече имате подписите на двама от тримата попечители, значи не носите никаква отговорност.

— Банката винаги може да гарантира за Хенри, без задължително да превежда парите. Сигурен съм, че това ще удовлетвори кметството. Пък и нямах време да прегледам отчетите на фирмата на Хенри.

— Затова пък сте намерили време да обядвате миналата неделя с Уилям, без да ме уведомите.

В другия край на линията настана кратко мълчание.

— Ан, аз…

— Само не ми казвайте, че не сте имали възможност. В сряда бяхте у нас на празненството, можехте да ми споменете. Предпочели сте да не го правите, затова пък намерихте време да ме посъветвате да не бързам с решението за заема на Хенри.

— Извинявайте, Ан. Разбирам как изглежда отстрани и защо сте разстроена, но наистина имаше причина, повярвайте! Може ли да дойда и да ви обясня всичко?

— Не, Алан, не може. Всички сте се съюзили срещу съпруга ми. Никой не иска да му даде възможност да се докаже. Е, аз ще го направя.

Тя затвори, предоволна от себе си — беше защитила Хенри както подобава на вярна съпруга, и това напълно изкупваше вината й, че се е усъмнила в него.

Алан Лойд се опита да се свърже отново с младата жена, тя обаче нареди на прислужницата да казва, че е излязла и ще отсъства цял ден.

Когато вечерта се прибра, Хенри с радост изслуша разказа й как се е държала с банкера.

— Ще видиш, всичко ще бъде за наше добро, скъпа. В четвъртък сутринта ще получа договора и тогава вече можеш да целунеш Алан и да се сдобрите, дотогава обаче не се меси. Всъщност защо в четвъртък да не отидем на празничен обяд в „Риц“, тъкмо ще помахаш на онова приятелче от другия край на салона.

Ан се усмихна и прие. Сети се, че същия ден в дванайсет трябва да се срещне за последно с Рикардо. Но пак имаше време да иде до един часа в „Риц“ — така щеше да ознаменува едновременно и двете си победи.

Алан се опита отново и отново да се свърже с Ан, прислужницата обаче все му поднасяше някакви извинения. Документът беше подписан от двама попечители, затова банкерът не можеше да задържи плащането повече от двайсет и четири часа. Личеше си, че завещанието е съставяно от Ричард Каин, който не бе оставил никакви вратички за измъкване.

След като във вторник следобед чекът за половин милион долара напусна банката по нарочен човек, Алан седна и написа на Уилям дълго писмо, в което му изложи събитията, довели до прехвърлянето на парите, като премълча само непотвърдените данни, съдържащи се в докладите на началниците на отдели. Прати копие от писмото на всички директори на банката със съзнанието, че се е държал съвсем изрядно. Може да се обвинява само в едно — че е премълчал някои неща.

Уилям получи писмото на Алан Лойд в „Сейнт Пол“ в четвъртък сутринта, докато закусваше с Матю.

В четвъртък сутрин на Бийкън Хил закусваха както обикновено яйца с бекон, препечени филийки, студена овесена каша и каничка кафе, над което се виеше пара. Хенри беше напрегнат, но и весел: ту подвикваше на прислужницата, ту пускаше шеги, докато разговаряше с някакъв дребен чиновник от градската управа, обадил се да съобщи, че някъде в десет сутринта името на търговското дружество, спечелило търга за строителството на болницата, ще бъде изнесено върху дъската за обяви в кметството. Ан очакваше едва ли не с нетърпение последната си среща с Глен Рикардо. Разлистваше нехайно „Вог“ и се опитваше да не забелязва, че ръцете на Хенри, който държеше вестник „Бостън Глоуб“, треперят.