Джефри Арчър - Каин и Авел

— Дано не съм закъсняла, господин Рикардо — подхвана бодро жената.

— Седнете, госпожо Осбърн.

Детективът не изглеждаше особено весел, но Ан си каза, че той винаги си е бил намусен. Сетне забеляза, че не е запалил обичайната си пура.

Глен Рикардо отвори скъпа кафява папка, единствената нова вещ, която Ан виждаше в помещението, и извади някакви книжа, прихванати с кламер.

— Да започнем от неподписаните писма, госпожо Осбърн.

На Ан не й допаднаха нито тонът му, нито думата „да започнем“.

— Да, да, нямам нищо против — успя да пророни тя.

— Писани са от някоя си госпожа Руби Флауърс.

— Коя, коя? Ама защо? — възкликна Ан, нетърпелива да получи отговора, който всъщност не искаше да чува.

— Подозирам, че една от причините е съдебното дело, заведено от госпожа Флауърс срещу вашия съпруг.

— Е, това обяснява всичко — подметна Ан. — Тя сигурно иска да си отмъсти. Колко според нея й дължи Хенри?

— Не го съди за дългове, госпожо Осбърн.

— А за какво тогава?

Глен Рикардо се хвана за страничните облегалки на стола и стана, сякаш трябваше да приложи цялата сила на ръцете си, за да направи движението и да повдигне умореното си туловище. Отиде при прозореца и се загледа в оживеното пристанище на Бостън.

— Съди го, задето е развалил годежа им, госпожо Осбърн.

— О, не! — пророни Ан.

— Както личи, били са сгодени, когато господин Осбърн се е запознал с вас. Развалил е годежа най-неочаквано, без всякакви основания.

— Интересчийка! Вероятно се е домогвала до парите на Хенри.

— Няма такова нещо. Госпожа Флауърс е доста заможна. Е, не може да се мери с вас, разбира се, но пак си е богата. Покойният й съпруг е притежавал фирма за бутилиране на безалкохолни напитки и й е оставил доста пари.

— Покойният й съпруг ли? На колко години е жената?

Детективът се върна при писалището, отгърна няколко страници и прокара палец надолу по листа. По едно време черният нокът спря.

— Кара петдесет и третата си година.

— Божичко! — ахна Ан. — Клетата тя! Сигурно ме мрази.

— И още как, госпожо Осбърн, но това няма да ни помогне. А сега да се заемем с другите дела на съпруга ви.

Жълтият от тютюна пръст отгърна още няколко страници.

Ан усети, че й призлява. Защо изобщо беше дошла, защо не бе зарязала всичко това още преди седмица? Не искаше да научава нищо повече. За кой дявол й беше да узнава? Защо просто не станеше от стола и не си излезеше? Искаше й се Ричард да е до нея. Той щеше да й помогне да се измъкне от тази каша. Младата жена почувства, че не може да се помръдне, седеше занемяла пред Глен Рикардо и съдържанието на новичката му скъпа папка.

— Два пъти миналата седмица господин Осбърн е прекарал над три часа заедно с госпожа Престън.

— Това обаче не доказва нищо — подхвана отчаяно Ан. — Знам, че са обсъждали много важни финансови книжа.

— В хотелче на Ласал стрийт.

Този път тя не прекъсна детектива.

— И двата пъти са влезли в хотела, хванати за ръце, шепнели са си и са се смеели. Това, разбира се, пак не доказва нищо, но разполагаме със снимки, на които те влизат и излизат заедно от хотела.

— Унищожете ги — пророни едва чуто Ан.

Глен Рикардо примига невярващо.

— Както искате, госпожо Осбърн. Опасявам се, че има още. Поразпитахме и узнахме, че господин Осбърн никога не е следвал в Харвардския университет, нито пък е бил офицер в американските въоръжени сили. В Харвардския университет наистина е учил някой си Хенри Осбърн, той обаче е бил висок метър и шейсет и пет, бил е рус и е бил родом от Алабама. През 1917 година е загинал в сраженията на река Марна. Знаем, освен това, че съпругът ви е много по-млад, отколкото твърди, и че истинското му име е Виторио Тоня, служил е…

— Не искам да слушам повече — проплака Ан. — Не искам!

— Ама разбира се, госпожо Осбърн, влизам ви в положението. Съжалявам, че новините, които ви съобщих, ви разстроиха толкова много. Понякога в моя занаят…

Ан се помъчи да си възвърне поне малко самообладанието.

— Благодаря ви, господин Рикардо. Признателна съм ви за всичко, което сте направили. Колко ви дължа?

— Вече платихте предварително за двете седмици, разходите ми възлизат на седемдесет и три долара.

Ан му подаде стодоларова банкнота и стана от стола.

— Да не си забравите рестото, госпожо Осбърн.

Тя поклати глава и махна с ръка — да покаже, че сега това не я вълнува.

— Добре ли сте, госпожо Осбърн? Виждате ми се бледа. Да ви донеса ли чаша вода, нещо друго?