Джефри Арчър - Каин и Авел

— Какво ще правиш днес сутринта? — попита мъжът й колкото да се намира на приказка.

— До тържествения обяд — нищо особено. Ще построиш ли детското отделение в памет на Ричард? — поинтересува се Ан.

— Не в памет на Ричард, скъпа. Успехът си е мой, затова отделението ще бъде изградено в твоя чест и ще се казва „Госпожа Хенри Осбърн“ — уточни той надуто.

— Хубаво си се сетил — усмихна му се Ан и остави списанието, — но на обяд не ми позволявай да прекалявам с шампанското, днес следобед имам цялостен преглед при доктор Маккензи. Той надали ще одобри, че само девет седмици преди раждането се разхождам пияна. Кога ще знаеш със сигурност, че си спечелил търга?

— Вече знам — отвърна Хенри. — Чиновникът, с когото току-що разговарях, е сто процента убеден в това, макар че ще го съобщят официално в десет часа.

— В такъв случай, Хенри, още сега се обади на Алан и му съобщи добрата новина. Вече ме гризе съвестта, задето миналата седмица се държах така с него.

— Не виждам защо ще се чувстваш виновна. Той дори не си направи труда да ти съобщи какви ги върши Уилям.

— Така е, после обаче се опита да ми обясни, а аз така и не го оставих да се доизкаже.

— Добре, добре, щом настояваш. Ако от това ще се почувстваш щастлива, ще му звънна в десет и пет, а ти можеш да съобщиш на Уилям, че съм му спечелил още един милион. — Хенри си погледна часовника. — Аз ще тръгвам. Пожелай ми късмет.

— Мислех, че си имаш предостатъчно — отвърна жена му.

— Така е, така е, права си. Ще се видим в един часа в „Риц“. — Той я целуна по челото. — Довечера ще можеш да се смееш и на Алан, и на Уилям, и на разните там търгове. Смятай ги за нещо отминало. Довиждане, скъпа.

— Дано си прав, Хенри.

Закуската си стоеше непокътната пред Алан Лойд. Той четеше финансовите страници на „Бостън Глоуб“, където в кратък абзац в дясната колонка се казваше, че същата сутрин в десет часа кметството ще обяви кое търговско дружество е спечелило търга за строителството на болницата, възлизащо на пет милиона долара.

Алан Лойд вече бе решил какво да предприеме, в случай че Хенри не спечели търга и всичко, което Уилям твърди, се окаже истина. Щеше да направи онова, което, стига да беше жив, би сторил при тези обстоятелства и Ричард: да отстоява интересите на банката. Бе силно разтревожен от последните доклади на началниците на отдели за състоянието на личните финанси на Хенри Осбърн. Оказа се, че той наистина е безогледен комарджия и че от половината милион, прехвърлен от попечителския фонд в неговата фирма, няма и следа.

Алан Лойд отпи от портокаловия сок, остави закуската недокосната, извини се на икономката и тръгна към банката. Денят беше хубав.

— Днес следобед ще изиграем ли партия тенис, Уилям?

Матю Лестър се бе надвесил над приятеля си, който за втори път четеше писмото на банкера.

— Моля?

— Да не си оглушал? Или въпреки крехката възраст си изкуфял? Искаш ли да те попилея на тенис днес следобед?

— Не, Матю, днес следобед няма да бъда тук. Имам по-важна работа.

— Да де, и аз съм един! Да ми изхвърчи от главата, че пак ще отскочиш до Белия дом. Но защо е тази тайнственост? Знам, че президентът Хардинг си търси нов финансов съветник, а ти си най-подходящият човек да замениш оня тъп фукльо Чарлс Дж. Дос. Кажи му, че приемаш, но при условие че покани Матю Лестър за следващ министър на правосъдието и главен прокурор.

Уилям продължи да мълчи.

— Знам, шегата бе доста дебелашка, но все можеше да кажеш нещо — укори го Матю, след което седна до приятеля си и се взря изпитателно в лицето му. — Вкиснал си се заради яйцата, нали? Сякаш са ги взели от някой военнопленнически лагер в Русия.

— Имам нужда от помощта ти, Матю — рече Уилям и прибра писмото на Алан в плика.

— Получил си писмо от сестра ми, която се кълне, че поне на първо време можеш да заместиш Рудолф Валентино.

Уилям се изправи.

— Остави шегичките, Матю. Ако са ограбили банката на баща ти, ще пускаш ли майтапи?

Уилям определено бе доста посърнал. Матю смени тона.

— Не, няма.

— Точно така. Хайде да тръгваме, по пътя ще ти обясня всичко.

В десет и нещо Ан излезе от къщата си на Бийкън Хил, за да пообиколи магазините, а после да отиде на последната среща с Глен Рикардо. Тъкмо се спускаше по Честнът стрийт, когато телефонът иззвъня. Вдигна прислужницата, която надзърна през прозореца и реши, че господарката й вече е далеч, за да я гони. Ако Ан се беше върнала и бе провела телефонния разговор, тя щеше да знае кой е спечелил търга за болницата в кметството, през това време обаче младата жена избираше копринени чорапи и пробваше нов парфюм. Малко след дванайсет вече бе в кантората на Глен Рикардо — надяваше се, че новият парфюм ще надделее над вонята на евтини пури.