Джефри Арчър - Каин и Авел

Председателят на управителния съвет на банката остана много доволен от молбата, която момчето му отправи.

— Както знаете, Алан, майка ми винаги е възнамерявала да изгради в новата болница детско отделение — в памет на баща ми. Бих искал да изпълните желанието й.

Владек остана година и половина в полското консулство в Истанбул. Ден и нощ се трудеше за Павел Залески и се превърна в негов най-близък приятел и помощник. Момчето не се плашеше от никаква работа и не след дълго Залески вече се питаше как се е оправял, преди да се появи Владек. Малкият поляк ходеше веднъж седмично в британското посолство и си похапваше в кухнята с готвачката — шотландката госпожа Хендерсън, а понякога и със самия втори консул на Негово Величество краля на Великобритания.

Ислямският начин на живот наоколо се разпадаше, дните на Османската империя бяха преброени. Всички говореха само за Мустафа Кемал. Във въздуха витаеше усещането за скорошни промени, което не даваше мира на Владек. Той постоянно се връщаше в мислите си към барона и всички, които бе обичал в замъка. В Русия бе изправен пред необходимостта да се бори за оцеляването си и да живее ден за ден, затова и не се беше сещал често за тях, тук обаче, в Турция, те непрекъснато изникваха пред взора му на смълчана бавна върволица.

Понякога Владек ги виждаше силни и щастливи: Лев се къпеше в реката, Флорентина играеше на конец в стаята на брат си, лицето на барона, гордо и преизпълнено с достойнство на свещите вечер. Ала всеки път, колкото и момчето да се опитваше да съхрани в паметта си любимите ликове, те се преобразяваха ужасно — Лев лежи бездиханен върху него, Флорентина кърви в предсмъртни мъки, баронът е сломен и почти сляп.

Владек малко по малко проумя, че няма да се върне никога в земя, населена с такива призраци — първо трябваше да постигне поне нещо в този живот. Воден единствено от тази мисъл, той реши да замине за Америка точно като своя сънародник Тадеуш Косцюшко, за когото баронът му бе разказвал прехласнато. За Съединените щати, които Павел Залески наричаше „Новия свят“. Самото име вдъхваше на Владек надежда за бъдещето и за това, че все някой ден той ще се върне победоносно в Полша. Тъкмо Павел Залески се бе охарчил за имигрантски билет до Съединените щати. Не беше никак лесно да се сдобиеш със заветната хартийка — местата на корабите бяха изкупени най-малко за година напред. Владек имаше чувството, че цяла Източна Европа е решила да избяга и да започне на чисто в Новия свят.

През пролетта на 1921 година Владек Кожекевич най-сетне напусна Истанбул и се качи на „Черната стрела“, отплаващ за остров Елис, Ню Йорк. Притежаваше един куфар, побрал всичките му лични вещи, и документи, издадени от Павел Залески.

Полският консул го изпрати до пристанището и го прегърна с обич.

— Господ да ти е на помощ, момчето ми!

От устата на Владек се изтръгна обичайното за поляците и забравено от детството:

— Останете си с Бога!

Щом се качи по трапа, малчуганът се сети за ужасното пътуване от Одеса до Истанбул. Този път видя около себе си не камари въглища, а само хора, огромно множество: поляци, литовци, естонци, украинци, представители на какви ли не други, непознати за Владек народности. Той стисна малкото си вещи и зачака на опашката — една от многото сякаш безкрайни опашки, които след време щеше да свързва с пристигането си в Съединените щати.

Един от моряците прегледа най-старателно документите му — очевидно се съмняваше, че Владек се опитва да се измъкне от войниклък в Турция, но книжата, издадени от Павел Залески, бяха безупречни. Момчето благослови наум своя сънародник, докато гледаше как мнозина други ги връщат.

После го ваксинираха и го пратиха на бърз медицински преглед, който момчето надали щеше да мине, ако не бяха осемнайсетте месеца в Истанбул, където то се бе хранило прилично и бе възстановило здравето си. Накрая, след всички проверки и прегледи му разрешиха да слезе в четвърта класа. Имаше отделни каюти за мъже, за жени и за семейства. Владек отиде бързо в мъжката и установи, че групата поляци се е настанила на метални койки на четири етажа. На всяка койка имаше тънък сламеник и леко одеяло. Възглавници не им бяха дали, но това не притесни Владек — откакто беше напуснал Русия, той не можеше да спи на възглавница.

Избра си койка под едно момче горе-долу на неговите години и се представи.

— Казвам се Владек Кожекевич.

— А аз — Йержи Новак и съм от Полша — откликна веднага момчето, дочуло родна, полска реч. — В Америка ще стана баснословно богат.