Джефри Арчър - Каин и Авел

Владек погледна новопокръстения Джордж — наистина презираше името си. Не можеше да си присвои благородническата титла, която според него му се полагаше по право. Никак не му допадаше, че се казва Кожекевич, което постоянно му напомняше, че е незаконороден.

— Все ще се справя някак — отвърна той. — Ако искаш, дори ще ти помогна с английския.

— Аз пък ще ти помогна да си намериш гадже.

Зофя се изкиска.

— Не бери грижа за това, той и сам ще си намери.

Всеки ден след вечеря Йержи, или Джордж, както сега настояваше да го наричат, се усамотяваше с различно момиче в някоя от покритите с брезент спасителни лодки. Владек би дал какво ли не, само и само да узнае какво прави приятелят му там, макар че някои от избраничките на Джордж бяха не просто мръсни — дори и да се измиеха, сигурно пак щяха да си останат грозотии.

Веднъж след вечеря, когато Джордж отново изчезна, Владек и Зофя седнаха на палубата, тя го прегърна и го помоли да я целуне. Момчето притисна с все сила уста към нейните, докато зъбите им не се допряха, после обаче не знаеше какво да прави и се почувства неловко. За негова изненада и смущение Зофя раздалечи с език устните му. След няколко доста притеснителни мига Владек усети колко възбуждаща е отворената й уста и разтревожен, почувства, че членът му е набъбнал. Засрамен, той се опита да се отдръпне, но момичето като че ли нямаше нищо против. Обратното, взе да се притиска нежно към него и притегли дланите му върху дупето си. Възбуденият му член туптеше до тялото й и доставяше на Владек почти непоносима наслада. Зофя поотдалечи устни и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да се съблека, Владек?

Той не дръзна да й отвърне. Момичето се дръпна и се засмя.

— Е, може би утре — рече то, после стана от палубата и си тръгна.

Владек се върна замаян при койката, решен на другия ден да довърши започнатото от Зофя. Тъкмо си легна, за да помисли как да го направи, когато някакво ръчище го сграбчи за перчема и го изтегли от койката на пода. От половата му възбуда не остана и помен. Над него се бяха надвесили двамина, които той виждаше за пръв път. Завлякоха го в ъгъла в дъното и го притиснаха до стената. Ръчището му запуши устата, а до гръкляна му се опря нож.

— Не дишай! — просъска мъжът с ножа и притисна острието в кожата му. — Давай сребърната гривна, и ще те оставим на мира.

Владек се ужаси от внезапно блесналата мисъл, че ще изгуби своето съкровище, точно както онзи път, когато се канеха да му отсекат ръката. Още преди да е решил какво да прави, един от мъжете изтръгна гривната от китката му. В тъмното Владек не виждаше лицата и вече се страхуваше, че ще се прости завинаги с нея, когато някой се метна връз мъжа с ножа. В суматохата Владек успя да фрасне в корема другия, който го държеше, и той се просна на земята. Имигрантите по койките наоколо се разбудиха и наостриха уши да чуят какво става. Двамата мъже си плюха на петите и офейкаха, първо обаче Джордж все пак успя да наръга с ножа единия нападател в хълбока.

— Да те вземат мътните! — изкрещя Владек, докато онзи тичаше презглава.

— Както гледам, съм се върнал тъкмо навреме — отбеляза Джордж. — Мен ако питаш, тия хубостници няма да бързат да дойдат пак. — Той погледна сребърната гривна, търкулнала се върху утъпканите стърготини по пода. — Великолепна е — допълни някак тъжно. — Винаги ще се намира някой, който ще се опитва да ти я отмъкне.

Владек вдигна гривната и я сложи на китката си.

— Насмалко да я загубиш завинаги — добави другото момче. — Извади късмет, че тази вечер се позабавих.

— Защо? — полюбопитства Владек.

— Славата ми ме изпреварва, ето защо — изфука се Джордж. — Всъщност заварих в лодката някакъв кретен вече със смъкнати гащи. Но на бърза ръка го разкарах, казах му, че преди седмица и аз съм бил мераклия на момичето, което чука, после обаче са ми намекнали, че имало сифилис. Не съм виждал човек, който да се облича по-бързо.

— Какво правиш в лодката? — попита Владек.

— Как какво, чукам ги, глупчо — засмя се той, след което се метна на койката и потъна в сън.

Владек се вторачи в тавана и както въртеше сребърната гривна, си мислеше за думите на Джордж и се питаше какво ли е „да чука“ Зофя.

На другата сутрин излезе буря, пасажерите не смееха да си подадат и носа на палубата. Вонята, засилена от парната отоплителна система на кораба, се беше просмукала навсякъде.

— Най ме е яд — завайка се Джордж, — че няма да ги докарам до дванайсет.

Щом бурята поутихна, почти всички се изсипаха на палубата. Владек и Джордж си запроправяха път по задръстените с хора мостици — най-после да подишат чист въздух! Много от момичетата се усмихваха на Джордж, докато Владек сякаш изобщо не го забелязваха. А той си бе въобразявал, че няма как да не го видят с шубата за петдесет долара. Покрай Джордж мина тъмнокосо момиче, румено от вятъра, което му се усмихна. Той се обърна към приятеля си.