Джефри Арчър - Каин и Авел

— Тогава бързо в леглото — рече жената.

Владек я послуша, молейки се съпругът й да позволи да живее при тях. Съблече се бавно и легна в кревата. Беше прекалено чист, чаршафите — също, а дюшекът бе прекалено мек. Момчето метна възглавницата на пода, ала бе тъй уморен, че заспа въпреки пухените завивки. След няколко часа бе изтръгнат от непробудния сън от гласове — някой викаше в кухнята. Не знаеше колко е спал. Стана от леглото и видя, че вече е тъмно. Отиде при вратата, открехна я и заслуша разговора долу в кухнята.

— Патка такава! — екна писклив глас. — Толкова ли не разбираш какво е щяло да се случи, ако те бяха разкрили? И ти щеше да се озовеш в лагер.

— Само да го беше видял, Пьотр, приличаше на подгонено зверче.

— И затова ти реши да превърнеш нас двамата в подгонени зверове — изкряска мъжът. — Някой друг видя ли го?

— Не — отвърна жената. — Струва ми се, че не.

— Слава богу. Трябва да се маха незабавно оттук, докато някой не е разбрал, това е единствената ни надежда.

— И къде ще отиде, Пьотр? Няма си никого — примоли се закрилницата на Владек. — Пък и открай време си мечтая за син.

— Не ме е еня за какво си мечтаеш и къде ще отиде той, не носим отговорност за момчето и трябва час по-скоро да се отървем от него.

— Но, Пьотр, според мен той е благородник, баща му май е бил барон. Носи сребърна гривна, върху която пише…

— Толкова по-зле. Знаеш какво постановиха новите ни водачи. Никакви царе, никакви дворяни, никакви привилегии. Дори няма да си правят труда да ни карат в лагер, ще ни разстрелят на място.

— Винаги сме си мечтаели за син, Пьотр. Не може ли поне веднъж в живота да рискуваме?

Владек не искаше да слуша разговора по-нататък. Реши, че единственият начин да помогне на своята благодетелка, е да изчезне вдън земя, затова се облече припряно и погледна неоправения креват с надеждата да не минат още цели четири години, докато види отново такова легло. Тъкмо отваряше прозореца, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахълта началникът на гарата — дребничък мъж, на ръст горе-долу колкото Владек, с увиснало шкембе и почти плешиво теме, от което висяха дълги кичури побеляла коса. Беше с очила без рамки, хвърлящи под очите му малки червени полукръгчета. Носеше газениче. Спря като попарен и се вторачи във Владек. Момчето също го погледна предизвикателно.

— Слизай долу — нареди мъжът.

Волю-неволю, Владек отиде с него в кухнята. Жената седеше разплакана на масата.

— Слушай сега, малкият — подхвана началникът на гарата.

— Казва се Владек — прекъсна го жена му.

— Та слушай, малкият — повтори мъжът. — Ще ми навлечеш някоя беля, затова се махай незабавно оттук. Ще ти кажа как ще ти помогна.

„Да ми помогне ли?“, смая се Владек и го погледна вцепенен.

— Ще ти дам билет за влака. Къде искаш да отидеш?

— В Одеса — отвърна Владек, без да се вълнува къде се намира тя и колко ще му струва — знаеше само, че това е следващият град по пътя към свободата върху картата на лекаря.

— Одеса, свърталище на престъпници! Че къде другаде ще искаш да ходиш! — ехидно се изкиска началникът на гарата. — Там ще си в свои води.

— Нека остане у нас, Пьотр. Ще се грижа за него, ще…

— И дума да не става. Предпочитам да му платя на малкото копеленце.

— Но как ще мине през охраната? — примоли се пак жената.

— Ще му издам пропуск за Одеса, все едно отива да работи там. — Мъжът пак извърна глава към Владек. — След като се качиш на влака, малкият, ако те видя отново в Москва, ако разбера, че пак си ми цъфнал тук, ще те предам на властите — да те арестуват и да те тикнат в най-близкия затвор. И тогава няма да усетиш кога си се върнал в онзи лагер, стига първо да не ти теглят куршума, разбира се. — Началникът на гарата погледна часовника върху камината: единайсет и пет. Обърна се към жена си. — В полунощ има влак за Одеса. Ще го заведа на гарата. Искам да видя с очите си, че се е махнал от Москва. Имаш ли багаж, малкият?

Владек понечи да отвърне, че няма, но жената го изпревари:

— Има, има, ще ида да го донеса.

Владек и мъжът продължиха да стоят и да се гледат с взаимна неприязън. Жената се забави. Докато я нямаше, старовремският часовник удари веднъж. Въпреки това момчето и началникът на гарата продължиха да мълчат. Мъжът не сваляше очи от Владек. Най-сетне жената се върна с голям пакет, увит в амбалажна хартия и прихванат с връв. Владек го погледна и аха да възрази, когато срещна очите на своята благодетелка и съзря в тях такъв страх, че пророни само: