Джефри Арчър - Каин и Авел

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — покани го жената и го огледа от глава до пети.

Владек не каза нищо повече, само се взря в пътничката, обходи с поглед и купето. Жената бе бледа, със сбръчкано уморено лице. Беше възпълна, доколкото човек може да бъде пълен при храната на руснаците. От късата й черна коса и кафявите очи личеше, че навремето е била доста привлекателна. Багажът й се състоеше от две големи брезентови торби върху мрежата и от куфарче, което тя бе оставила до себе си.

Каквито и опасности да дебнеха Владек, той се почувства капнал от умора. Тъкмо се чудеше дали не е опасно да заспи, когато жената го попита:

— За къде пътувате?

Въпросът изненада момчето и то се опита да мисли бързо.

— За Москва — отвърна, затаило дъх.

— И аз съм за там — рече непознатата.

Владек вече съжаляваше, че се е затворил в това купе и се е разоткровеничил. „Не говори с никого — го беше предупредил лекарят. — Нямай вяра на никого.“

Добре че жената не го попита нищо повече. Владек тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, когато се появи кондукторът. Момчето плувна в пот, въпреки че в купето беше кански студ. Кондукторът взе билета на жената, скъса го, върна й го и каза на Владек:

— Билетът, другарю! — беше единственото, което му рече бавно и безизразно.

Малкият поляк сякаш изгуби ума и дума. Бръкна в джоба на сакото си.

— Това е синът ми — намеси се твърдо жената.

Кондукторът я погледна, пак извърна очи към Владек, кимна на непознатата и без да казва нищо повече, излезе от купето.

Владек се извърна към своята спътница.

— Благодаря ви — промълви задъхано той, без да знае какво още да добави.

— Видях те как се промушваш под влака със затворниците — обясни тихо жената. На Владек му призля. — Но няма да те издам. В един от ужасните лагери е заточен мой братовчед — още е дете и всички се притесняваме, че няма да излезе жив оттам. С какво си под шубата?

Владек си помисли дали да избяга от купето, после обаче се отказа. Излезеше ли оттук, с него беше свършено. Разкопча шубата.

— Опасявах се, че ще е по-зле — отбеляза жената. — Какво си направил със затворническите дрехи?

— Изхвърлих ги през прозореца.

— Дано не ги намерят, преди да сме пристигнали.

Малчуганът не отвърна нищо.

— Имаш ли при кого да отидеш в Москва?

Владек отново си спомни съвета на лекаря да няма вяра на никого, но сега нямаше друг избор, трябваше да се довери на жената.

— Не, нямам.

— Можеш да дойдеш у нас, докато намериш къде да живееш. Мъжът ми — допълни тя — е началник на гарата, вагонът е само за държавни служители. Допуснеш ли още веднъж същата грешка, пак ще се озовеш във влака за Иркутск.

Владек преглътна тежко.

— Да си ходя ли?

— Не, кондукторът вече те видя. Сега-засега при мен ще си в безопасност. Имаш ли документи за самоличност?

— Документи за самоличност ли? Не.

— Откакто започна революцията, всички граждани на Русия са длъжни да притежават документи за самоличност, от които да се вижда кои са, къде живеят и работят, инак отиват в затвора, докато си ги набавят, а тъй като в затвора няма как да си извадиш документи за самоличност, оставаш там до живот — добави делово непознатата. — Докато пристигнем в Москва, се дръж за мен и не си отваряй устата.

— Много сте мила — отбеляза подозрително Владек.

— След смъртта на царя никой не е в безопасност. Аз извадих късмета да съм омъжена за подходящ човек — допълни тя, — ала всички в Русия, включително държавните служители, живеят в постоянен страх, че ще бъдат арестувани и изпратени в лагер. Как се казваш?

— Владек.

— Добре, Владек. Хайде сега, поспи, изглеждаш изтощен, пътят е дълъг и още не си в безопасност.

Владек заспа.

Когато след няколко часа се събуди, навън вече беше тъмно. Погледна своята покровителка и тя му се усмихна. Малчуганът също й се усмихна и се замоли наум жената да не го предаде и да не съобщи на властите за него — всъщност дали вече не го беше направила? Непознатата извади от едната торба храна и Владек изяде мълчаливо каквото му даде. На следващата гара почти всички пътници слязоха — някои бяха дотук, повечето обаче искаха да пийнат и хапнат каквото се намира и да се поразтъпчат.

Непознатата стана и погледна момчето.

— Ела — рече му тя.

Владек също се изправи и слезе заедно с нея на перона. Дали щеше да го предаде на властите? Непознатата му протегна ръка, той я хвана и тръгна така, както всяко тринайсетгодишно момче би тръгнало с майка си.