Джефри Арчър - Каин и Авел

Тя се отправи към дамската тоалетна. Владек се поколеба. Жената настоя и щом влязоха, каза на момчето да се съблече. Малкият поляк й се подчини безпрекословно, както не се бе подчинявал на никого след смъртта на барона. Докато смъкваше дрехите, непознатата пусна единствения кран на чешмата, откъдето на тънка струйка потече студена кафеникава вода. Московчанката беше отвратена. На Владек обаче тази вода тук му се стори много по-приемлива, отколкото водата в лагера. Жената се зае да почиства с влажна кърпа раните му и безуспешно се опита да го поизмие. Свъси се при вида на белега върху крака му. Колкото и предпазливо да го докосваше, болката пак бе силна, момчето обаче не гъкна.

— Щом се приберем, ще промия раните по-добре — обеща непознатата, — сега обаче трябва да се задоволим с това.

Сетне видя сребърната гривна, прочете надписа и се взря изпитателно във Владек.

— Твоя ли е? — попита го тя. — Откъде си я откраднал?

Владек се засегна.

— Не съм я откраднал. От баща ми е, даде ми я, преди да умре.

Жената го погледна отново, вече с различно изражение в очите. Какво ли се четеше в тях, дали страх, или уважение?

— Внимавай, Владек, има хора, които ще те убият за такава ценна вещ.

Той кимна и се облече набързо. Върнаха се в купето. Влакът закъсня с цял час — нещо обичайно, и когато отново потегли, Владек бе щастлив, че пак усеща как колелата трополят под него. Пристигнаха в Москва след дванайсет дни и половина. Появеше ли се нов кондуктор, всичко се повтаряше отначало и Владек се опитваше не особено убедително да изглежда малък и невинен. Виж, жената бе убедителна майка. Кондукторите неизменно й кимаха почтително, от което Владек стигна до извода, че началниците на гари в Русия явно са важни клечки.

В края на пътуването — бяха изминали цели хиляда и шестстотин километра, Владек вече се доверяваше напълно на застаряващата жена и му бе любопитно да види къде живее тя. В ранния следобед навлязоха в гарата на Москва. Макар да се бе нагледал на какво ли не, Владек никога не бе ходил в голям град, камо ли в столицата на всички руснаци. Беше ужасен, отново усети страха пред неизвестното. На гарата гъмжеше от хора, всички се стрелкаха в различни посоки. Тя долови опасенията му.

— Върви с мен, не говори и каквото и да става, не си махай шапката.

Владек свали торбите, нахлупи чак до вежди шапката върху главата си, вече покрита с черна четина, и слезе заедно с московчанката на перона. При бариерата имаше навалица — пътниците чакаха да покажат на охраната документите си за самоличност. Щом наближи и техният ред, Владек почувства как сърцето му думка като войнишки барабан, после обаче страхът му се разсея яко дим. Човекът от охраната само хвърли едно око на документите на жената.

— Заповядайте, другарко — рече той и изкозирува, след което погледна Владек.

— Синът ми — обясни жената.

— Ама разбира се, другарко — изкозирува отново мъжът.

Владек беше в Москва.

Не че не се доверяваше на своята нова спътница, ала по инстинкт понечи да побегне, после обаче се сети, че с тия сто и петдесет рубли надали ще изкара дълго, и реши сега-засега да не предприема нищо. Винаги можеше да избяга, по-добре все пак да не бърза.

Пред гарата чакаше впрегната в кон двуколка, която откара жената и новия й син у дома. Началника на гарата го нямаше вкъщи, затова, без да губи и миг, жената се запретна да оправя свободното легло за Владек. Сетне стопли вода на печката, напълни голям тенекиен леген и каза на момчето да влиза вътре. Малкият поляк се къпеше за пръв път от близо четири години, ако не се брои онова гмуркане в потока. Неговата покровителка стопли още вода и отново запозна Владек със сапуна, с който му изтърка гърба, единственото място по тялото му, където нямаше драскотини и ожулвания. Водата започна да променя цвета си и подир двайсетина минути беше черна. След като подсуши момчето, жената намаза ръцете и краката му с някакъв мехлем и превърза възпалените рани. Вторачи се в гърдите му само с едно зърно, но Владек побърза да се облече и я последва в кухнята. Тя вече бе приготвила купичка топла супа и малко фасул. Владек залапа лакомо — отдавна не беше виждал такава гощавка. И двамата с жената мълчаха.

След като момчето се нахрани, домакинята го покани да легне и да си почине.

— Не искам мъжът ми да те вижда, преди да съм му обяснила защо си тук — поясни тя. — Ако той се съгласи, искаш ли да останеш у нас, Владек?

Малчуганът кимна признателно.