Джефри Арчър - Каин и Авел

На следващата гара не слезе от влака. Разопакова малкия пакет и се зае да го разглежда. Вътре имаше цяло съкровище: ябълки, хляб, ядки, две ризи, панталони и дори чифт обуща. Каква жена и, уви, какъв съпруг!

Владек похапна, пак заспа и сънува. Накрая, след шест нощи и пет дни, влакът пристигна с пуфтене на последната гара от своя път: Одеса. И тук имаше проверка на документите, но охраната дори не погледна Владек. Този път документите му бяха съвсем редовни, сега обаче той трябваше да се оправя сам. Още криеше в подплатата на костюма сто и петдесетте рубли и нямаше намерение да ги пропилява.

Цял ден се разхожда из града, та да го опознае, ала непрекъснато се разсейваше от гледки, каквито виждаше за пръв път: огромни градски къщи, магазини с витрини, улични търговци, които продаваха направо по тротоарите пъстрите си дрънкулки, газови лампи и дори маймунка на пръчка.

Владек вървя, докато излезе на пристанището — спря и се загледа в морето отвъд него. Ето го онова, което баронът беше нарекъл океан. Малчуганът се вторачи с копнеж в синята шир — ето я свободата, ето откъде щеше да избяга от Русия. Градът очевидно бе видял доста битки: накъдето и да се обърнеш, стърчаха опожарени къщи, които тънеха в запустение и изглеждаха нелепо в мекия морски въздух с дъх на цветя.

Владек се запита дали тук още се води война. Нямаше кого да попита. Слънцето се скри зад високите сгради и той тръгна да търси къде да пренощува. Сви по една пресечка и продължи нататък. Сигурно бе странна гледка в шубата, влачеща се по земята, и с пакета амбалажна хартия под мишница. Всичко му се струваше опасно, докато не излезе при резервен коловоз, на който стоеше самотен стар вагон. Владек надзърна предпазливо вътре: мрак и тишина, нямаше никого. Метна във вагона пакета, надигна уморено тяло, пропълзя по дъсчения под до ъгъла и легна да спи. Тъкмо главата му опря дъските, когато някой скочи отгоре му и две ръце тутакси се впиха в гръкляна му. Момчето едвам си поемаше дъх.

— Ти кой си бе? — изсъска в мрака някакво хлапе, което едва ли бе по-голямо от него.

— Владек Кожекевич.

— Откъде идваш?

Той понечи да каже „Слоним“, но после размисли.

— От Москва.

— Няма да ми спиш във вагона, московчанино.

— Извинявай — простена Владек. — Не знаех.

— Пари имаш ли?

Палците се впиха в гърлото му.

— Намират ми се — отговори Владек.

— Колко?

— Седем рубли.

— Дай ги насам.

Владек бръкна в джоба на шубата, хлапакът пусна врата му и протегна ръка.

Полякът вдигна коляно и го заби с все сила в слабините на момчето. Нападателят се сгърчи и отхвърча назад, стиснал се между краката. Владек му връхлетя и го заудря където свари. Правилата внезапно се бяха променили. Момчето не можеше да се мери с Владек — да спиш в изоставен вагон, бе като петзвезден лукс в сравнение с тъмницата в подземието и с руския трудов лагер.

Владек се спря чак когато просна противника си на пода на вагона и го обездвижи. Момчето взе да му се моли.

— Върви в другия край и не мърдай оттам — отсече полякът. — А си помръднал, а съм те пречукал.

— Да, да — заповтаря хлапакът и запълзя към дъното.

Той го чу как се свива в другия край. Затаи дъх и се ослуша: никакво движение, сетне отново положи глава на пода и след миг вече спеше.

Когато се събуди, слънцето вече грееше през пролуките между дъските отстрани на вагона. Владек се обърна бавно и за пръв път се взря в противника си от предната вечер. Свит на кравай, той още спеше в другия край.

— Я ела насам — заповяда Владек.

Хлапакът се разбуди бавно.

— Идвай де — повтори малко по-силно полякът.

Момчето тутакси се подчини. Владек за пръв път успя да го огледа по-подробно. Бяха горе-долу връстници, другото момче обаче беше с цяла глава по-високо и вече приличаше на младеж. Беше с чорлава руса коса. От вида му личеше, че ако се отвори дума за сапун и вода, той ще се почувства обиден.

— Дай да караме поред — предложи Владек. — Как да намерим нещо за ядене?

— Ела с мен — рече хлапакът и скочи от вагона.

Владек закуцука подире му нагоре по хълма, докато не навлязоха в града и не стигнаха пазара. Още от времето на разточителните вечери с барона Владек не беше и зървал такива вкуснотии. Подредените в дълги редици сергии бяха отрупани с какви ли не плодове и зеленчуци, имаше дори от любимите му ядки. Другото момче забеляза, че Владек е замрял при гледката.

— Слушай сега какво ще направим — рече то. За пръв път говореше уверено. — Аз ще отида при сергията на ъгъла, ще свия един портокал и беж да ме няма. А ти ще се разкрещиш с цяло гърло: „Дръжте го, крадец!“. Продавачът ще хукне да ме гони, ти ще отидеш при сергията и ще си напълниш джобовете. Но не се лакоми, вземи колкото да се нахраним. После се връщаш тук. Разбра ли?