Джефри Арчър - Каин и Авел

Цели два дни и три нощи малкият поляк се сражава с плъховете и почти не мигна. Когато най-сетне корабът навлезе в пристанището на Истанбул и един от моряците вдигна капака на трюма, Владек бе целият черен от въглищата, краката му бяха в кръв. Морякът го извлече на палубата. Момчето се опита да се изправи, но се свлече в несвяст.

Когато дойде на себе си — нямаше представа къде и кога — видя, че лежи на легло в тясна стаичка, наобиколен от трима мъже в дълги бели престилки, които го оглеждаха внимателно и си говореха на някакъв чужд език. Колко ли езика имаше по белия свят? Владек се погледна — още беше черен и червен, и когато се опита да седне, един от мъжете в бели престилки, най-възрастният от тримата, с длъгнесто сбръчкано лице и козя брадичка, го бутна да легне отново. Каза му нещо на непознатия език. Владек поклати глава. Човекът опита на руски. Момчето пак поклати глава — отвърнеше ли, начаса щяха да разберат откъде е дошъл. Следващият език, на който лекарят заговори, беше немският и малкият поляк осъзна, че владее езика по-добре, отколкото непознатия.

— Знаете ли немски?

— Да.

— Значи не сте руснак!

— Не.

— А какво правехте в Русия?

— Опитвах се да избягам.

— А, такава ли била работата!

Лекарят се обърна към другите и явно им предаде разговора на техния език. Мъжете излязоха от стаята.

Появи се медицинска сестра, която изми Владек, без да обръща внимание, че той пищи от болка. Намаза краката му с кафеникав мехлем и пак го остави да спи. Когато втория път се събуди, Владек бе съвсем сам. Продължи да лежи, загледан в белия таван, и да обмисля какво да предприеме оттук нататък.

Още не знаеше в коя държава се намира. Покатери се върху перваза и погледна през прозореца. Видя пазар, горе-долу същия както в Одеса, с тази разлика, че тук мъжете бяха облечени в дълги бели дрехи и бяха по-мургави. Носеха и пъстри чалми, увити около фесове, кацнали като преобърнати саксийки върху главите им, и сандали на краката. Жените бяха от глава до пети в черно, дори лицата им бяха забулени и се виждаха единствено очите. Владек загледа как странните хора се пазарят и купуват храна за деня — поне това се правеше по един и същ начин навред по света.

Стоя на прозореца доста време, докато, не щеш ли, не видя, че отстрани на сградата има червена метална стълба, която стига чак до улицата точно както противопожарната стълба в замъка в Слоним. В неговия замък. Кой ли сега щеше да му повярва? Момчето слезе от перваза, отиде на пръсти при вратата, открехна я и надзърна в коридора. Напред-назад сновяха мъже и жени, които не му обърнаха никакво внимание. Той затвори тихичко вратата, намери вещите си в шкафа в ъгъла на стаята и веднага се облече. Дрехите му още бяха черни от въглищата и дразнеха чистата му кожа. Владек се върна на перваза. Прозорецът се отвори лесно. Момчето се хвана за стълбата, люшна се от прозореца и пое към свободата. Първото, което го лъхна, беше горещината. Владек се видя в чудо с тежката шуба.

Щом стъпи на улицата, се опита да тича, ала нозете едвам го държаха — нямаше сили и да ходи. Де да можеше да превъзмогне някак това куцане! Дори не се обърна да погледне болницата, докато не се сля с множеството на пазара.

Погледна съблазнителната храна по сергиите и реши да си купи портокал и малко ядки. Опипа подплатата на сакото — точно така, парите бяха в десния ръкав. Сега обаче нямаше и следа от тях, за капак липсваше и сребърната гривна. Мъжете в белите престилки му бяха задигнали вещите. Владек понечи да се върне и да си поиска семейната гривна, после обаче реши първо да похапне. Може би в джобовете му още се намираха пари. Бръкна в големия джоб на шубата и на мига напипа трите банкноти и няколко монети. Бяха си там заедно с картата на лекаря и сребърната гривна. Владек бе неописуемо щастлив, че ги е намерил. Сложи си гривната на ръката и я закрепи над лакътя.

Хареса си най-големия портокал, изпречил му се пред погледа, и шепа ядки. Търговецът му каза нещо, което той не разбра. Реши, че ще преодолее най-лесно езиковата бариера, като даде банкнота от петдесет рубли. Продавачът я погледна, засмя се и вдигна ръце.

— Аллах! — викна той и сграбчи от Владек ядките и портокала, след което му показа с пръст да се маха.

Отчаяно, момчето се отдалечи — очевидно различният език предполагаше и различни пари. В Русия беше бедняк, тук нямаше и пукнат грош. Налагаше се да открадне портокал, а в случай че го заловяха, щеше да го хвърли на търговеца. Владек отиде в другия край на пазара, точно както бе правил и Степан, но не можеше да върви с неговата напета крачка, пък и не се чувстваше толкова уверен. Спря се на последната сергия и след като се убеди, че не го гледа никой, грабна един портокал и хукна. Най-неочаквано настана голяма олелия. Сякаш половината град се завтече да го гони.